Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -
Възнесение, 21 май
За тази екскурзия може да се прочете в спомен на Олга Славчева:
Възнесение, 21 май 1931 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]
Спомен на Олга Славчева
2.1.47. Възнесение, 21 май 1931 г.,
четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]
Спят човешките твари. Звездите пък будни бдят, вглъбени в разчитане небесните тайни... Ние пък напущаме града преди 3 ч. и потегляме към нашата приятелка. Кое да гледаш - нея ли, тайнствена и далечна в нощния мрак, или звездите, посипани горе в чудни геометрични чертежи... Кой ги постави там, кой със звезден резец начерта небето? Може би, ще дойде време, и нови чудни халдейци ще ги разгадават по нов начин и ще предрекат ново бъдеще на земното човечество. Тогава ще се яви и нова физика, нова астрономия, нова математика и химия. Но, кога ще стане това?
Нивите изкпасили. Ранният ветрец люлее сеитбите като в сън. Като че ли той им шепне: - Растете, порастете пълнокласи и едрозърнести! Вас чакат гладни люде.
Над самата Витоша мрачен облак; стои неподвижен, сякаш някой юнак, заканително очакващ борба. По небето нежни, едва уловими мрежици... Какви ли са? Но скоро те се събират и - затъмняват небето. Развиделява се, но по бисерните капки на росата не играе светлият лъч на слънцето. Макар, че то изгрява, но като, че не е весело - бледен е неговият лик. Сякаш е тъжно. Като че няма лъчи. Главата му е покрита с дебела облачна качулка, та не може да се види ясно лицето му. То като че е покрито със сива пепел, като че ли е загаснало...
От запад червени облаци се събират като петли бойци. Те се тълпят над земята и бързо, диво се движат един срещу друг, като нетърпеливи бойци, жадни за победи, жадни да се сбият върху небесната арена. Ето ги бойците, минават един след друг. Засенчват зелените поля. Дебнат се, обикалят се; най-после се сборичкват. С бесен вой се хвърлиха гърди срещу тела, глави срещу глави, от които ехтеше тътен и трясък, и потоци кърви. Потекоха червени молнии, загърмяха небесата. Буря ни сви и не дава да мръднем. Брули вятърът и сякаш с нож реже бузите ни. Градът потъна в синя мъгла и изчезна. Тук-таме едвам личат белите ленти на далечните реки.
Само храстите се радват. Те шумят, свистят, пеят и раздиплят свилени одежди. Радват се цветята, поточета[та], тревици[те], радват се. - Кой знае? Не плачат ли те, не охкат ли клоните, не се ли плашат от тия разярени облачни петли.
Бурята ни помита. Но ние успяваме да се доберем до горския път, под високите буки, сплели върхове. Цели сме в пот. Сражение! А бурята фучи над нас, иска да ни глътне, но не може да ни намери из храсталака...
Едвам се добираме до Ел Шедар. Той ни подгони и тук. Колко шапки, шалчета и кърпи отвя той и ги запопрати нанякъде. Крием се из храстите и се смеем на бурята. Дори и огън си наклаждаме. Ха, сега духай де! Изви пушек, закипяха чайници. Обиколихме огнището и запяваме. Блаженство. Почиваме си. Нека си духа! Ако може, нека ни грабне сега и ни понесе из въздуха.
По едно време, умориха се петлите, спряха да се бият - олеква ни. Лицата ни са обгорени от слънце и вятър, издават чудна жизнерадост. Облаците, като че изгубиха силата си, побеляха. Разпериха крила и като безславни бойци се разотидоха. Отвори се небето. Показа се усмихнатото му лице. Слънцето, свило юмрук, се провира всред тъмните небесни войскари, диреше път към земята... Сините процепи се разширяват и почват да се сливат. Ето го! Избута ги то с яките си пестници и цяло зачервено от умора ни се усмихна. Хвърляме палта, шалове. Бягаме от огньовете, греем се на слънце, дори дирим сенки... Цялата природа просия, както ... човешко лице, осияно от внезапна радост.
Събираме се на купчини и пеем. Беседваме, почиваме си. Четем приказки от Дядо Благо. После говориха за изкуство, наука и философия. Пристигат закъснелите. Пак разговор, смехове. Учителят отговаря на зададени въпроси. Всички се ползваме от разговора и си позаписваме нещо. Учителят казва, че истинската музика още не дошла в света. „Иде ново изкуство, нова наука, религия и философия. Всичко старо, казва Той - ще си отиде и помен няма да остане от него.”
Обедната ни зала е огромна. Осветлявана е от най-големия светлинен глобус. Светлината му е ярка и достига поравно навсякъде. Колко сме изгладнели след тази буря!
След обяда всичко се почисти и трапезата ни пак доби предишния си порядък. Чешмичката през всичкото време ни пее и още повече развеселява нашия Ели Шедар.
Почиваме до 4 ч., правим обща благодарствена молитва и тръгваме. Петлите пак се събират. Но този път още по-настървени. Тъй люто се биха, че дори заплакаха. Бориха се и плакаха, бориха се и плакаха, докато ни наплиска хубав дъждец и натежали от влага, излизаме на друма. Слънцето чакаше на запад да се приберем, то стрелкаше с лъчи немирните облаци, като че им се сърдеше за сбиването. Па, кой знае, може би ги и похвали... нали не му разбираме езика!
Слизаме по зеленината с разноцветните си дрехи - прилични на бели и морави ружи, лалета - жълти и червени, които се полюляваха по зелената морава.
Изгревци си остават там. Учителят ни поздравява и влиза в стаята си, а ние от града, се упътваме надоле.
Там, отново окъпани, но с топла вода, със сухи дрехи в топлата постеля, потъваме в божествен сън, осеян с чудни картини от небесната борба днес.
Изгревът - Том 26
Глава: 2.1.47. Възнесение, 21 май 1931 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]