Сега ще прочета 11-а глава от Евангелието от Йоана. Днес ще размишлявате върху 11-и стих от прочетената глава.
„Това рече и подир туй казва им:Лазар,нашият приятел,заспа,но да ида да го събудя.” Няма по-хубаво нещо от това, когато Господ дохожда да събуди онези, които спят – който заспива, той умира за недъзите на живота. Кой може да събужда човека? Само онзи, който се грижи за него. Когато майката и бащата събуждат детето си, това показва, че те се грижат за него; следователно, когато Бог ни събужда, това показва, че Той се грижи за нас, иска да ни вкара в правия път.
Казвате за някого: “Този човек е заспал, трябва да го събудим” – защо? Защото спящият човек нищо не върши, той не проявява никаква деятелност. Както събуждат човека от физически сън, така трябва да го събудят и в духовно отношение. Мнозина могат да събудят човека, но правилно е Бог да го събуди – защо? Защото Бог е Слънцето на Живота. Когато това Слънце те събуди, то ще отвори очите ти да виждаш и разбираш правилно света, да можеш да работиш в него; когато друг някой те събуди, той ще те събуди в тъмнина – какво ще правиш в тъмнината? Събуждането при светлината на деня има смисъл, обаче събуждането в тъмнина няма никакъв смисъл.
Сега ще направя една аналогия между Слънцето и трите Божии закони: зазоряването в Живота представлява Любовта, изгревът представлява Мъдростта, а Истината е зенитът – най-високата точка на Слънцето, от която то никога не залязва. Носете тези мисли в ума си и чрез тях проверявайте своите състояния.
Казвам: всичко, каквото досега сте чули и продължавате да чувате, е Словото Божие. Който се храни с това Слово, гладен не остава; който не се храни с него, винаги гладен ходи – Словото е хлябът и водата, които поддържат Живота. В такъв случай питам кой хляб е по-добър – пресният или коравият, от няколко седмици приготвен? Пресният, разбира се. Коя вода е по-хубава, тази, която днес извира, или онази, която е извирала преди хиляди години – днешната вода е по-хубава; кое слънце е по-важно за вас, слънцето, което днес изгрява, или онова, което преди хиляди години е изгрявало – днешният изгрев е най-важен. Значи най-важно за хората е Словото, което Бог днес им говори. В миналото Бог е говорил на хората според степента на тяхното развитие и в бъдеще ще им говори пак според степента на развитието им. Когато детето е малко, майка му говори по един начин; като стане голям син или голяма дъщеря, тя говори по друг начин, обаче, било за детето, на което майката говори, било за човека, на когото Бог говори, важен е сегашният момент.
Казвате: „Едно време майка ни ни говореше като на деца, езикът й беше по-строг, по-назидателен; сега ни говори като на големи, като на разумни хора” – обаче между първия език на майката и сегашния няма никакво противоречие. На малкото дете пък тя говори по негов маниер, тя изкривява думите, приспособява се към него, за да я разбере; ще дойде ден, когато майката ще говори на детето си със съвършен език – този език е езикът на изгряващото Слънце, т.е. езикът на Мъдростта. В езика на Любовта е позволено на майката да бъбри, да изкривява думите, според развитието на детето, но в езика на Мъдростта не се позволяват никакви изкривявания, никакви промени – Мъдростта всичко изправя, нейният език е съвършен. Истината пък оценява всичко в своята пълнота. Тъй щото, какъв е бил животът ви в миналото, не е важно, оставете този живот настрана – какъв е животът ви сега, това е важно за вас. За бъдещето не мислете; когато се изправите пред бъдещето, то става настояще – миналото е минало настояще, бъдещето е бъдеще настояще. За тези два живота на настоящето не мислете – мислете само за сегашния си живот.
И тъй, изкачването нагоре представлява младостта, слизането надолу – старостта. Младият се качва на върха, поседи малко, но вижда, че не може да живее там дълго време и постепенно започва да слиза надолу; слизането надолу е остаряването на човека – той вижда, че силите му го напускат, тялото му се прегърбва, очите и ушите му отслабват, не му се яде, нищо вече не му е сладко и приятно. Тъй щото, докато се качваме на планината, животът има смисъл – защо? Защото сме още в младостта. Започнем ли да слизаме, животът губи своя смисъл – защо? Защото влизаме в старостта. Младостта и старостта, т.е. качването и слизането са фази на обикновения, на временния живот. Обаче във Вечния живот има постоянно качване – в този Живот човек може да слезе само когато пожелае да помогне на някого, след това пак се връща назад, т.е. пак продължава качването си нагоре. Както във физическия, така и в духовния живот има качване и слизане: когато човек се обезсърчи или когато животът му се обезсмисли, той е слязъл от върха; насърчи ли се, той пак се качва на върха. В този смисъл Любовта, Мъдростта и Истината са високи върхове, на които, качи ли се човек веднъж, там трябва да остане – той трябва да устои на законите, които съществуват на тия върхове; не устои ли, той ще остарее, а едновременно с това ще изгуби и силата си, и здравето си – всичко, което дотогава е имал. И тогава, като мине покрай него Великата майка – Любовта, ще каже: „Да ида да го събудя” – като го събуди, тя ще го качи отново на върха. Като знаете това, не трябва да се обезсърчавате – който веднъж се е събудил, да гледа да не заспи; който спи, да пожелае Господ да го събуди. Който се качва на планината, той трябва да изучава законите на планината, за да не слезе долу; който слиза от планината, да се моли на Бога да го събуди, т.е. да го тури в Пътя, за да започне да се изкачва.
Сега онези от вас, които ще тръгват за София, ще гледат да се свържат с Бога, ако искат стъпките, както и пътищата им да бъдат прави. София е емблема на Мъдростта – не трябва да слезете в София, но да възлезете към нея като място на Мъдростта. Които няма да заминават, те ще останат тук, на високите места. Който слиза, остарява; който се качва, той се подмладява. Искате ли да разберете смисъла на Живота, вие трябва да направите вътрешна връзка между трите върха – Любовта, Мъдростта и Истината. Разберете ли смисъла на Живота, ще можете да живеете и на високите места. Ето толкова време вече как ние живеем на рилските височини благодарение на каракачаните и на техните коне – те ни донасят хляб, картофи, боб, масло, сирене и т.н. Щом има тия неща, и песни има, и проповеди има. Каракачанинът представлява Живота, който иде с конете си да донесе нещо за хората на Земята – докато Животът ни носи нещо, ние ще има какво да ядем и пием, а заедно с това ще слушаме Бог да ни говори.
Следователно който се е качил на планината, там да остане, да не слиза долу; който е слязъл вече, да се моли на Бога пак да се качи. За тази цел не късайте връзката си с каракачаните, т.е. с Живота – нека те слизат и се качват, да носят всичко онова, което е необходимо за поддържане на живота в планината.
Желая ви днес да прекарате деня весело – да орете, да сеете, да жънете и будни да бъдете! Когато Господ дойде, човек е буден и готов да възприема. Дето е Бог, там има и Живот, и Светлина, и Свобода; дето Бог отсъства, нищо не става, без Бога животът е безплоден – при това положение всеки чувства, че му липсва нещо съществено.