Имахме приятел, основен учител в провинциално градче. Беше деликатен, чувствителен, скромен, тих и тъжен. Не обичаше шумното общество. Свиреше хубаво на цигулка и това му беше разтухата. През свободното си време предприемаше дълги разходки из околностите на градчето или пък четеше.
Веднъж, като се връща от училище, гледа – изхвърлена саксия с цвете, изсъхнало почти. Домилява му за цветето. Вижда – има няколко живи пъпчици в основата на стеблото. Пита хазяйката си:
– Това цвете мога ли да го взема?
– Вземи го, нали виждаш, изхвърлила съм го. Не вирее и на вирее, загина, изсъхна.
Взема братът цветето. Купува голяма саксия. Изрязва сухите клонки, изтърсва пръстта от коренчетата и ги измива; обрязва краищата им, туря торна пръст в новата саксия и засажда цветето. Поставя саксията на масичката до прозореца. Сутрин, преди да иде на училище, на обед и вечер той все е при цветето. Грижите за него запълват живота му.
И как отговаря цветето? То пуска филизи, разлистя се и дава цвят. Оказва се, че е камелия.
Братът обича да сяда до цветето и да му говори като на човек. Често му свири с цигулката си. Веднъж вижда над цветето образ на девойка, тя му се усмихва.
Тъй възниква тяхната дружба. Тази мълчалива идилия продължава, докато един ден хазяйката влиза да чисти стаята и вижда цветето.
– А! Това цвете е моето! Ще си го взема!
– Хазяйке, нали ми го дадохте?
– То беше тогава, но сега не го давам!
Хазяйката си взема цветето, пренася го в своята стая. След две седмици цветето пак е изхвърлено на буклука.
– Не вирее и не вирее при мене! – вика хазяйката.
Братът пак взема цветето. Възвръща го отново към живот и вече няма раздяла.
Наистина, ние имаме опит и знаем, че растенията са крайно чувствителни към мислите и чувствата ни. Те отговарят на тях. Всяко живо същество разбира езика на Любовта!
Имаше следния случай с Учителя.
Когато пътуваше из България и държеше своите сказки, като дойдеше в Стара Загора, Учителя винаги отсядаше при нашия приятел инженер Каишев. Една вечер седят в градината и си говорят; инженерът казва:
– Тази ябълка съм решил да я отсека. Разлиства се, цъфти, но плод не връзва. Ето, толкова години не съм видял ябълка от нея!
Учителя му казва:
– Остави ябълката и тази година. Колкото ябълки даде, ще бъдат за мене.
– Добре, добре! – съгласява се Каишев.
Учителя отива при ябълката, нещо ѝ говори, попипва клончетата ѝ – доста време стои при дървото.
Тази година ябълката даде изобилно плод – едри, червени ябълки, и Каишев изпрати на Учителя няколко коша. Той я наричаше Ябълката на Учителя.
Оттогава дървото всяка година даваше изобилно и преизобилно едри, хубави ябълки.
