Към един часа след полунощ превъртях ключа на дървената стаичка и тръгнах по пътеката към салона. След няколко минути синята светлина от стаята на Учителя ясно открояваше приме-тените от вечерта снежни пътеки около салона. Както през много други нощи, влязох тихичко и седнах край горящата печка. Имаше време до беседата и аз бих могла да подремя малко. Червени пламъчета изскачаха от дупчиците на вратата на печката. Те пръскаха игриви светлинки по столовете в тъмния салон и като невидими същества тайнствено говореха в нощта.
Той започна да свири на цигулката. Свиреше чудно, прекрасно, неземно. Всеки тон звучеше живо, сочно, магически. Гледах, слушах и не вярвах на ушите си. Извадих една топлийка от ревера си и убодох пръста си. Заболя ме. Не сънувах: цялото това чудо беше реалност, чудна като сън! Накрая Учителя взе няколко акорда на пианото, затвори го, загаси светлината и излезе.
През това време, клекнала, обикалях около печката, за да не ме види. И за мое спокойствие, този, който виждаше от разстояние, се направи, че не ме вижда.