Глава пета
БАУЧЕРОВОТО
Автоматична фотокамера
24 февруари 1922 - Учителят открива Окултна школа за духовно самоусъвършенстване с два класа: „Младежки“ с лекцията „Двата пътя“, и „Общ клас“ с лекцията „Трите живота.“
22 март 1922 - На Слатинската ливада „Баучеровото“ в Западен Лозенец се поставя началото на комуналния живот на Бялото Братство.
Април 1922 - Учителят дава Правилника за учениците от Първи окултен клас на Братството.
24-26 май 1922 - Провежда се голяма екскурзия на Братството във Витоша.
7 юли 1922 - Архиерейският събор на Българската православна църква обявява Дънов за самоотлъчил се.
14-31 юли 1922 - Учителят прекарва с група ученици край Първото Мусаленско езеро.
26 юли 1922 - Среща с Александър Стамболийски в Чам Кория (Боровец)
19 август 1922 - Учителят открива събора на Бялото братство в Търново с беседата „Новият Живот“ в читалище „Надежда“. Опитът на свещениците да предизвикат диспут се проваля.
21 Авгст 1922 - Дава песента „Фир Фюр Фен“ в Търново.
1 октомври 3 декември 1922 - Изнася в Русе лекция за правилата на окултната школа, цикъл от десет беседи за влиянието на музиката, и дава песента „Махар Бену Аба.“
2-5 юли 1923 - Открива младежкия събор в салона на Оборище в София с беседата „Разцъфтяване на човешката душа.“ Изнасят свои реферати Добран Гарвалов, Георги Радев, Методи Константинов, Г. Томалевски, Петър Пампоров, Боян Боев, Кузман Кузманов, Паша Тодорова.
25-26 август - Провежда се екскурзия на Черни връх, където Учителят изнася беседата „Здравия ум“ пред 130 души.
9-10 септември 1923 - Учителят прави среща с 26 ръководители на групи от провинцията, на която изнася беседите „Абсолютно наймалката величина“ и „Окултният закон на противоречията.“
11 септември 1923 - - Открива третата година на Общия окултен клас“ с беседата „Високият идеал.“
2 април 1924 - Изнася лекцията „Разумното сърце“ пред Общия окултен клас.
6-7 юли 1924 - Открива Втория младежки събор в София с беседата „Да възлюбиш.“
11-17 юли 1924 - На екскурзия на братството до Мусала изнася беседата „Новата азбука.“
31 август 2 септември 1924 - Среща на ръководителите на братските групи от провинцията.
5 ноември 1924 - Учителят дава песента „В начало бе словото.“
21 декември 1924 - Изнася неделната беседа „Миротворците“ върху 5:9 от Евангелието на Матей.
5-8 юли 1925 - Открива третия младежки събор с беседата „И обхождаше Исус цяла Галилея“. С реферати участват Кирил Паскалев, Олга Славчева и Кузман Кузманов.
21 юли 1925 - На разследване по искова молба на бивш негов последовател Учителят е призован в Обществена безопасност, където написва Протокол за разпит на свидетели съдържащ основите на неговото учение.
23-29 август 1925 - Провежда се последен събор на братството в Търново, където го арестуват заради недоволството на духовенството. На другия месец е издадена забрана за публична дейност на Учителя в Търново.
7-9 юли 1926 - Провежда се четвъртия младежки събор в София с беседата на Учителя „Вътрешни и външни връзки“ и реферати от Кръстьо Тулешков, Паскал Паскалев, Христо Койчев, Боян Боев и Стоян Русев (детският писател Дядо Благо)
14 юли 1926 - Учителят изнася лекцията „Право мисли“ пред Общия окултен клас.
7 август 1926 - Изнася неделната беседа „Мойсей и Христос“ върху 5:46 от евангелието на Йоан.
22 август 1926 - Провежда се събор на Бялото Братство на Изгрева (Баучеровото) в София, на който присъстват 1460 души от града и провинцията. Присъства евангелския проповедник и писател Стоян Ватралски, който издава по този повод брошурата си „Кои и какви са белите братя.“
Виждали ли сте Софийското поле от самолет, който каца от Европа? Разкрива се апокалиптична подкова от планини. Някои заснежени и през юли! Стара планина на север, че с завой на юг - Люлин, че още нататък на юг - Витоша, че с ново завойче на северо-изток - Лозенската планина... Че на север се точат веригата превали пак до Стара планина. Шепата на дядо Господ! Завършете София и пушеците, и ще я видите чиста както се е родила. Скрити по склоновете крепости, манастири. Църкви и църквички! Отшелнически колиби! Не се прониква лесно тук...
Шепата на дядо Господ наистина!!!
Дъното на никоя тепсия не е равно обаче. Речни дерета и корита я кръстосват. Тук урва, там низина, оттатък извисен склон.... И на най-извисената тукашна гърбица е мерата на някогашна Слатина. Тя е откъм източната, най-достъпна посока за проникване към долината. Богато населена е била. Бранили са я отсам и от там траки, българи, кръстоносци (Сен Бьоф, Орландо...). Когато София става столица на турските владения в Европа и турци. В подобни случаи, ако подстъпната посока е сравнително ограничена, са правили преградни стени като на Ню-Иоркския Уол Стрийт, или Сливенския Шаранпол зад Новоселската река например. Ако е много широко за стена - правили са верига от отбранителни редути.
Най-високата част на софийския изток е преградена с такива редути от мястото на сегашната ж.п. гара до Лозенец. Дават се от властите превилегии на тамошните селяни, за да ги поддържат. Запазен е от такава верига, кажи речи до днес, Слатинския редут. Следващата гърбица към Витоша също имаше редут. Личеше ясно до след края на Втората световна война. Отбранителен ров със следи от ограда зад него! На сто, сто и петдесет метра в гората на бившата Борисова градина на запад от отоплителната централа на Руското посолство... Не се виждаше ясно, защото нещата се променят.
Цар Борис Трети е искал да насади гора в разширения софийски парк и го прави, въпреки че разярените слатинци на няколко пъти гонят нахълтващите в мерата им градинари, а после и притеклата се на помощ полицейска конница, която налагат с мотики и замерват с камъни. Не си дават мерата, отстъпена им от турците, за да поддържат тамошния отдавна зарязан редут. Не си дава мерата шопското дебелоглавие, въпреки че местността отдавна е закупена от английския защитник на България Джеймс Баучер, който преди смъртта си през 1920 година я подарява на прислужника си Иван.
Знам! Много има да задрасквам преди да продължа, ама безкрайно ми се разправя всичко, което мога да разправя за „Баучеровото“: Божествената ливада, която след пет-шест години щеше да бъде преименувана на „Изгрева.“
Още от началото на установяването си в София Учителят прави утринни разходки до този гледащ на изток склон, за да посреща изгрева на слънцето. Отначало сам, но по-нататък с приятели от братството.
Той урежда закупуването на Баучеровото през 1921 година за доста внушителната сума от 200,000 лева (тогавашната цена на четири апартамента в София). Братята, които са посрещали тук изгрева на слънцето се връщали в града буквално окрилени, след молитвите, песните, гимнастическите упражнения... Казвали го: „Ходене сутрин по изгрев на Баучеровото.“
Това са години на „изтръгването“ на хората от застоялия, безрадостен, еснафски живот на победена следвоенна България. Толстоизъмът и вегетарианството се разпространяват неудържимо. Пръкват се не само комуните на толстоистите, но и на анархистите, и кой ли не. Идват духовните търсения и навлизането в градския живот на теософите, на масоните... Следват политическите изригвания на комунисти и земеделци.
Масовият туризъм идва...
През този период Учителят все още живее на „Опълченска 66,“ но все по-рядко изнася беседите си на прозорчето, което гледа както навътре към братята в малката стая, така и към тези, които не могат да се съберат там и да го слушат от двора. Новият салон на „Оборище“ поема този недостатък в битието му, а „Баучеровото“ все повече привлича братята. Числото на присъстващите на тези утринни сбирки расте, и е ясно, че идва време за по-мащабна промяна.
Изкушава ме да предам как описва първото си отиване на Баучеровото през март 1922 год. Методи Константинов. Дипломиран в Полша учен, и в бъдеще една от големите фигури на братския живот.
Той гостува на Учителя ... (и оттук нататък цитирам) „в пределно скромната му квартира на улица Опълченска 66. След приятните и полезни разговори, които имахме, стана късно и той ме покани да нощувам там. В ранни зори тръгнахме заедно. Пресякохме града и се насочихме към зеленеещата се в далечината борова гора... където за пръв път минавах. Славеите разнасяха своята чудна песен, въздухът беше чист и ароматен от горски и полски цветя и ухание на борова смола. Гърдите дишаха свободно, мисълта се извисяваше високо над прозаичното всекидневие... Той ми каза: „Тук е мястото, където всяка сутрин посрещаме слънцето.“ На поляната вече имаше много мъже и жени... които помежду си се наричаха братя и сестри.“
Пращящ от младост и пълен с енергия Методи Константинов решава да си опъне тук палатка и да остане да живее в нея. Както сам разправя, след три дни, в първия ден на пролетта на 22 март, тя кацва на „Изгрева.“ Палатката е подарък от италианецът, член на братството Бертоли, за когото вече стана дума. Методи живее в нея до месец ноември, когато една силна буря през нощта я разкъсва. На сутринта го приютяват на „Опълченска“ 66.
Както казах, братството в София непрекъснато трябва да сменя салоните, в които Учителят изнася беседите си. При това се появяват и нови групи, които имат нужда от свой терен. Школите на братята и сестрите, младежките школи и пр. и пр. В тази обстановка между братята, много от които са възрастни, стопански независими и обществено стабилни хора все повече напира идеята, че имат нужда от голям собствен салон. Всички единодушно я приемат, но въпросът е къде? Възможностите за строеж на Братски салон са две: на улица „Оборище“ или на „Изгрева.“ След една беседа на Общия клас, Учителят поставя въпроса за решение пред присъстващите. Първо да вдигнат ръце, които са за „Оборище“ и после, които са за „Изгрева“. За „Изгрева“ гласуват само двама братя и стенографката Елена Андреева, а останалите - за „Оборище“.
Голямото дворно място на „Оборище,“ което имат на разположение, принадлежи на брат Иван Радославов учител в Първа мъжка гимназия в София, който за нещастие има широка ръка и е претоварен с дългове. Братството му изплаща дълговете, и в предната част на имота се строи Салона, а зад него дървена постройка, в която да се набират за издаване беседите на Учителя.
През 1923 салонът е завършен. Той приютява Учителя при изнасянето на беседите му, както и школите на Общия и Специален клас и Неделните беседи в 10 часа сутринта, Младежкият клас от 80 души, и спорадично, така наречената „духовна група“. Основен ръководител на строежа е чиновникът в министерството на правосъдието Симеон Симеонов, който след време създава и организира братския хор. Документите оформя счетоводителят на братството Жечо Панайотов.
Пътят за развитие и разпространение на идеите на Учителя е постлан. В това няма съмнение. Постепенно се присъединяват нови хора, изграждат се нови групи за усвояване на учението на Дънов, расте духовно и се разпространява с непреодолимо темпо. Има обаче един проблем в тогавашното общество, който вече характеризирахме. И това е, че България е залята от вълна на духовна и социална неудовлетвореност. Расте неустоимият глад за рязка промяна! Кой е готов да вложи силите си в изграждането на нещо, победния завършек на което няма да види в рамките на живота си? Все по-силен става напорът за повсеместна промяна тук и сега! Вече споменахме вълната на комуните в следвоенните години: толстоистки, анархистически, комунистически ... Дъновистки, разбира се! Веднага! Сега! Без колебание! Настрана от порочността и гнилостта на обществото! (Подобно на духовно-обществената вълна, която се бе лиснала в Америка от разочаровани протестанти като Емерсон и Торо, за да се уталожи напълно по времето, когато Дънов е там). Без да се чака провлачилият се зад тях прилив на масовото съзряване на нуждата от промяна.
Около Балканската и Първата световна война все по-силно расте желанието на живот и смърт да се ликвидира стопанската абсурдност на тоталното господство на едрите собственици натрупали чудовищни състояние като агенти на политическите сили, напиращи към стратегическите Балкани. Първо необуздаността на русофилите, угаждащи на руската империя, които след погванията им от Стамболовия русофобски режим, започват да се изместват от клиентите на Виенските жълти павета и железариите на австрийския индустриален колос „Майер Айзенверке, Вийн“ за железни лъвове, орли, парапети и всякакви късно-барокови джунджурии на българските новобогаташки строежи.
Катастрофалното положение на селските стопани и дребните собственици довежда до революционно настроените организации на дребните собственици, селските кооперации, евтиното финансиране на усилията на берящите душа селяни и занаятчии от цяла Централна и Източна Европа. Дали са руски, или проавстрийски, антируски угодници като Стамболов все то. Когато му разцепват главата със сабя в центъра на София, той е абсолютен владетел на цели две села!
Апелите на Т. Г. Влайков за даване на малко чист въздух на задушаваните дребни собственици, звучат на фона на марша на поелата властта „Оранжева гвардия“ на Стамболийски:
„Ред по ред, двя по двя,
къртете буци бийте гражданя!“
В речите си той нарича с ярост София „Содом и Гоморът“ на България.
Това е само фонът на политическите събития. Стамболийски всъщност въвежда вместо армия Трудовата повинност, която за нула време благоустроява селско-чорбаджийска България в държава с цивилизован стопански живот. По шосетата строени от трудоваците, местните общини, или инициативни частници садят плодни дървета, които есенно време се отстъпват на търг за бране. Стяга се пътната мрежа. И пр. и пр.
В стопанството изригват десетки нови опори на дребните собственици: Селско-стопански кооперации, популярни банки. Кооперативното движение във Видинско изгражда невиждана напоителна система по крайдунавските лозя и зеленчукови градини. Разцъфтяват толстоистките комуни. В цветущата комуна до Пловдив в тогавашното село Прослав не само се правят големи пари от научния подход към модерното земеделие, но се публикуват периодични списания в духа на Дъновистките братства. Толстоиският пловдивски кварталник обаче не е посветен на духовна пропаганда. В него има всякаква информация за постиженията на земеделието, рецепти за селскостопанска продукция, публикуват се преводни текстове от световната класика и всякакви общообразователни материали.
Никнат анархистически комуни.
Никнат комунистически комуни.
Николай Дойнов в спомените си описва този порив на приятелите си. Какво по-просто от това да си близо до природата, да се сдружиш с изостаналите периферни труженици и симпатизанти, които да просветиш на часа! Като младите толстоисти на село Алан-Каирак Бургаско. Ловешко. Анархистите в Свирчовица Русенско. Като дъновистките комуни в Арбанаси. В търновско, русенско, Нова Загора... „Това беше огън, който не можеше да се угаси!“ пише в спомените си Дойнов. „Трябваше да се види с каква сила идват идеите за свързване с Земята!“
И опитват.
Идва при Учителя брат Жечо Вълчев от Ачларе, Карнобатско и предлага цялото си стопанство, земя, добитък... За да се изгради братска комуна. Учителят го насочва към няколко млади братя мечтаещи за такова начинание, и готово! Без да се колебаят и миг, те напускат университета и обръщат гръб на всичко досегашно в живота си...
Март 1922. Бъдещите комунари вървят 18 километра пеша от Карнобат до селото. Осем души, посреднощ, с прогизнали обувки от дъжда и калта. Студ! Мучене на крави, джафкане! Но пристигат.
След ден два откриват, че нямат сили и време да отворят ни една от книгите, които са донесли със себе си. Жечо това не го интересува. Той излиза алчен, лаком, и ги използва като безплатна работна ръка.
Около вършитбата им се отварят 15 свободни дни и комунарите тръгват на екскурзия в Коджа-Балкан. Шестдесет-седемдесет километра път! Пак почти боси. Пренощуват край Камчия. Разболяват се от остра малария! Връщат се напълно съсипани, когато идва време за реколтата. Свършват задълженията си по земеделската работа на комуната, и неколцина от тях успяват да се доберат до братския събор в Търново, където славата им на комунари се разнася с голяма обич. За съжаление не успяват да се преборят с маларията, и двама от тях умират.
На следната година създават комуна в Русе, която върви по-добре. Когато си получават продуктите, а и започва да идва припечеленото от Ачларе, те се приютяват при Гумнерови, но сега пък ревниви възрастни братя и сестри нахълтват да се хранят с тях и Учителя, и ги изтласкват от там.
Учителят не може да се примири с този хаос, и разтурва комуните. Никой не беше се съобразил с думите му: „Ако хората така лесно могат да се оправят, то Господ щеше само за 24 часа да оправи света!“
Започват да излизат с по-малък, или по-голям успех нови окултни периодични издания. Разпространява се списание „Нов Живот“ под редакцята на Методи Константинов и Петър Пампоров. На поредния събор се взима решение да се издава списание под заглавието „Житно Зърно“, което да не бъде елитарно, а достъпно за всички братя и сестри. Много голям успех се постига с отварянето на школата на Сава Калименов от Севлиево. Той е високо образован, владее няколко западни езика и е запален пропагандатор на международния език Есперанто. Калименов има елитна книжарница, добре подредена печатница, и започва издаването на седмичният вестник „Братство“. Излиза и елитното списание „Всемирна летопис“, което за съжаление, според някои братя, бива провалено от издателя си поради користни подбуди.
Братството расте, покритият от него терен се разширява, и с това тук там пръкват временни недостатъци в устременото му предвижване напред и нагоре. За пръв път се появяват вътрешни търкания от неконтролирани лични амбиции, завист, ревност, и заедно с това расте и предишния външен натиск това развитие да бъде спряно.
На 21 юли 1925 година Учителят е призован на разследване по искова молба на бивш свой последовател. В сградата на Обществена безопасност той написва протокол по направеното дознание.
Телескопичен блик
Протокол за разпит на свидетел.
Именувам се Петър Дънов, от Варна, 60 г., българин, Неженен, Неосъждан, Учител, Показвам:
Моето учение е основано на три главни принципа: Божествената любов, Божествената мъдрост и Божествената истина. От тия принципи произтича, че е необходим пълен мир и взаимно разбирателство между хората, братство и взаимна помощ за общо благо. 'Учението ми изключва всяко насилие и изисква абсолютна чистота в мислите, чувствата и действията. Едно от най-съществените условия за всички последователи на това учение е съвършената праведност. Ученикът на духовната школа, за да може да възприеме и приложи великите истини на Христовото учение, трябва да бъде чист физически, морално и духовно. Всяко нарушение на това условие е една важна спънка за развитието му. Той трябва да бъде изправен във всяко отношение както към себе си, така и към другите, към обществото и държавата.
Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наредби на властта. Всеки недостатък и несъвършенство в обществения и държавен строй може да се изправи чрез самоусъвършенствуване, понеже е казано: „Бъдете съвършени, както Отец ваш на Небесата е съвършен.“
Църквата винаги трябва да върви в пълно съгласие с Божествената у1юбов, Мъдрост и Истина. С политика не се занимавам, защото тя не съставлява за нас никаква цел. С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота. Аз само поучавам, което е разумното - доброто.
За да се схванат Божествената мъдрост и се разберат Божествените истини, изискват се знания за живота. Тия знания се преподават на ония, които желаят доброволно да се учат и да напредват. Ако те са здрави умствено и морално, лесно схващат преподаваните уроци, а в противен случай могат сами да се откажат от една работа, която не е по силите им.
Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам. В моето учение се прилага закона за разумната свобода. Който дойде няма да бъде изпъден, но и който желае да си отиде няма да бъде задържан. Никому нищо не се налага, а на всички помагам според желанието им и със съвети, упътвания и рационални лечебни средства, съобразно законите на живата разумна природа. И всичко върви абсолютно безкористно. Бог, Комуто служа, промисли за моята прехрана и издръжка.
Предвид горното заявявам, че всички тъжби, оплаквания, показания и критики против мен, от когото и да било, са лишени от всяка истинност и основание. Моето учение, изложено в повече от шест печатани тома, и моят живот, който е открит за всички и може всяка минута да се провери, нямат нужда от защита.
Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват, а животът ми е общопризнат образец за подражаване. Нищожните на брой изключения на застой в развитието си се дължат очевидно на атавистически причини, т.е. ако измежду множеството мои последователи има един-два случая на духовно разколебаване и морална поквара, това се дължи на самите тях, от родителите им. Техният минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелствуват за това, но те не са мои ученици, макар и да се явяват понякога при мене.
Друго няма какво да кажа.
(п.) П.К. Дънов
Така идва последният събор на братството в Търново. Издадена е забрана за публична дейност на Учителя в града, и той се сбогува със славната някога българска столица.
Адио бене пасати! - както казват италианските корабоплаватели, като поемат през неконтролируемите океани да откриват нови континенти.
На годишния събор на братството на някогашната Баучерова поляна сега вече окончателно преименувана на „Изгрева“ - през 1926-та година присъстват 1460 души от цяла Българин и от чужбина: Ще ги срещаме там постоянно. От Италия, Апглпи, Хърватско, Чехия, Балтийските държави, Гърция, Франция... Какво става? Какво е станало там?
Присъствалият на този първи братски събор на Изгрева евангелистки проповедник Стоян Ватралски подробно го описва.
Телескопичен Блик
Кои и какви са Белите Братя (дъновистите).
Все повече се говори и пише за новото и бързо растящо у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа „Дъновисти“, а от самите тях си и от съчувствуващите им „Окултисти,“ или „Бяло Братство“.
Беше август към 17 часа на 26, когато изпотени от Слънцето, стигнахме на „Баучер“ (Изгрева) където по случай годишният му събор, беше разположен лагер на Бялото Братство. Те наричат местността „Изгрева“, а не Баучер. Мястото състоящо се от 14 декара бе обградено с бодлив тел. Извън оградата двама книжари са разпростряла, като на панаир за показ, своите книги. По-нататък навалица любопитни надзъртат навътре да споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени под сянката срещу входа, стоят готови за длъжност. А при входа отвътре един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола, или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че не го пускат вътре, приближихме и ние.
Какво желаете, моля?
Искаме да влезем; канени сме.
Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат ?
Казахме кой. Изпратиха да го повикат. В пет минути - ето го бърза.
Прие ни приветливо. Последвахме го вътре. В миг се намерихме в една от Природата украсена, а от хората твърде оживена, местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен откъм Юг, с иглолистни гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток и юго-изток се прозираха през гората множество палатки. Далеч откъм Юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината из зелени кичури надзъртаха селата Драгалевци и Драгалевския Монастир, още по на изток селата Симеоново, Горубляне, Герман и Искърския пролом при Панчарево. Но кой ти гледа тия природни омайности? Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни, или страшни хора - Дъновистите. А те бяха пред нас.
Казаха ни, че на Съборна имало 1460 души. Едни седяха на пейките или под дърветата на сянка четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на незнам що си, от общ засягащ въпрос, с интерес. Други се занимаваха, или почиваха из палатките. А още други, където се намирахме ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказваха си по широката поляна. Поведоха ни да ни запознаят с брат „Б“ и сестра „X“, и срещнахме и познати.
По външен изглед - хора като хора, граждани и селяни. Но пък имаше и обичайна разлика. У ясените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Като че ли модната мода тук беше обгоряли от Слънцето лица. Вместо модни шапки, навсякъде личаха забрадки. А у мъжете липсваха колосани яки, тези модни халки на Западната цивилизация. Голямото множество бяха облечени е бели дрехи. Внушавайки и оправдавайки идеята „Бяло братство.“ Хубаво име. Хубав символ, и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем да познаем бял ли е еди кой си по душа? Отчасти по носията и по думите, повече по лицето и очите, а най-вече по обноските и по идеала и делата (при условие, че са искрени). Срещнахме и двама, трима познати бивши евангелисти. Между тези сестра X. С. и една американка. И тя носеше бяла забрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнаж почна да ми проповядва. Както всички и тя с особен жар говореше за Учителя:
- Ах, господин В., вие трябва да го чуете как говори. Аз съм американка, слушала съм велики проповедници, но като Учителя, никога, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно и духовно.
Удари часът за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По правилно, на една от трапезите. Защото, разбира се, хилядо и повече души не могат да се нахранят на една трапеза. Там имаше (не броих колко са) варненска за варненци, търновска за търновци, и пр. Нас ни настаниха на пловдивската. Всички стават на крака. Станахме и ние. И хилядното множество, като един човек изрече „Няма любов като Божията любов, само Божията любов е любов“. След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше постна и проста, ала богата до разкош със засмяни лица, братски думи и благи чувства. Преди да станем от трапезата, изпяха се възторжено с участието на всички няколко свещени песни. Особено пеенето ни направи силно впечатление, защото някои пееха със затворени очи. Най-сетне пак знак от Учителя. Тръбата ни изправи на крака и пак съборяните изрекоха едногласно: „Само Божията любов е любов“. С това свърши тази паметна за нас вечеря на Белите братя.
След вечерята полковник „Б“ ме разведе да прегледам лагера. Бсякъде из палатки и дворища владееше чуден ред и образцова чистота. Аа не вярваш на очите си, че си в България. Тези повече от хиляда души от всички възрасти и класи, бяха живяли денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод, никъде късче хартия. Който е видял български лагер, или дружина на екскурзия, само за един ден, мъчно ще повярва, възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Тоя ред и чистота свидетелствуваха, както ми каза брат „Б,“ за присъствието не само на дисциплина, но че в тия хора имаше високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас.
На разни места из лагера видях следните няколко надписа, назначени за умствена дисциплинa. При склада за провизии и хляб: „Търсете живия хляб“. Край една пътека: „Чисто сърце, Светъл ум, Диамантена воля“. При слънчевият часовник: „Вложи истината в душата си и свободата, която търсиш, щея намериш“.
Мръкваше се, и аз тръгнах със своя другар да си отида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да нощувам с тях, за да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха, като узнах, че щяло да има беседа с Учителя им, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душата на това оригинално и грандиозно движение, струваше да бъде слушан, и ако е възможно, преценен. Според „Църковен вестник“ в България има 15 000 дъновисти. Според други от 40 000 нагоре. Тъй щото подир Светия Синод,
г-н Дънов брои най-много последователи в България и то с авторитет какъвто Синода никога не е имал. Още почудно е, че Дънов е постигнал този си чуден патриархат и продължава да го владее, без оръжие, стражари, без шарилки и дрънкулки, без анатеми и подкупи. Светия, или магьосник, това е човек със свръх човешки постижения, през първата четвъртина на двадесети век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша?
Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано към четири часа, набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището всред лагера. Беше хубаво утро, обещаващо ясен летен ден. Месечината грееше приветливо, звездите почнаха да бледнеят преди пукването на зората, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта. Когато малко след четири часа стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочакване гледка. Може би по право е да се кажа, че моите изненади започнаха засилено да се нижат. Там ние заварихме може би 500 мъже и жени, а други едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три! Че толкова хора самоволно бяха там толкова рано, че всички стояха и продължаваха да се образуват стройни геометрически правилни редове и то без никакъв видим, или гласен разпоредител, и че там владееше невъобразима за такова множество пълна тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое Божество в тайнствен храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на който един Соколски вожд, един параден генерал, би завидил. Редът беше тъй правилен, щото от където и да го погледне човек, виждаха се прави редици от човеци поединично отстояващи равномерно два метра един от друг. Мъжете гологлави стояха от дясно, а жените в забрадките си побеляваха лявата половина на полянката. Всички с лице на изток стояха прави, и неподвижни като статуи. Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружината и душата на този народ. Затова попитах тихо на английски брат „С“ къде е Дънов!
- Той още не е тук отговори „С“, но е вече време да пристигне.
Той идва точно на време, излизащ измежду боровете пред нас. Натам бяха обърнати в сериозен възторг всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утринна дрезгавина стройни борики. Над тях търпеливо блестеше Зорницата готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един висок, спокоен глас наруши отпред тишината:
„Благославяй, душе моя, Господа!“
Тогава се разигра една част от драматичната, невъзможна за описание сцена, която не се подава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление един Арахангел. Дължимо може би на ранното утро, на горският под небето свод, обстановка на тисячогласният хор от клеветени и угрозявани (.заплашвани) лица, не зная на какво се дължи, но ефектът от изпятия псалом бе за мене несравняем освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша. В миг с ръце издигнати над главите си, песента се поде от хиляди и повече гърла, с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и Душата на всеки неатрофиран духовен човек. А думите които тъй тържествено се пееха бяха следните:
„Благослови, душе моя, Господа!
Не забравяй вейте му милости
Не забравяй вейте му благости
Не забравяй всичките му добрини
Не забравяй милостта му
Не забравяй благостта му;
Не забравяй обичта му.“
Последните четири реда се повтаряха три пъти, първият път силно, вторият път по-тихо, третият път много тихо.
След това почнаха седемтях физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения, с главата, ръцете и краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам с чудесна ловкост за възрастта му правеше едновременно същите движения. Понякога коленичеха и ставаха, всички едновременно, с чудесен такт, хармония и в пълна тишина. А преди всичко с тези упражнения, всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва, или някое назидателно упражнение с изречение. Песните и изреченията си повтаряха част от тях трикратно. Между молитвите бяха Господнята молитва „Отче наш“ и 91-ви псалом, изговаряни дружно от всички.
Тъкмо тогава след седмото упражнение се зададе Слънцето. С появяването на крайчеца на светилото, множеството се раздвижи. Заловиха се за ръце като на хоро. Те образуваха седем концентрични кръга, пет вътрешни от жени, и два външни от мъже. И всички запяха заедно:
„Изгрява слънцето
Праща светлина
Носи радост на живота тя.“
…
Аз имах случая, доколкото е възможно за един ден, да се запозная с членовете на това загадъчно Бяло братско движение. От гледище религиозно те произхождат от толстоистки, протестантски среди, ала най-много измежду православието. От гледище народностно, както и самият Учител, те са чисти българи. Има по един или двама и от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка, но подавляющото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и селяни, учени и прости, учители и студенти, адвокати, чиновници, търговци и военни. Има и висшисти, както и от всяка степен на културата. Ала болшинството ми се видяха хора от средната класа.
От гледище психично, те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и високонравствени. Ето това е най-ценното, може би да кажа, най-бялото нещо, което видях у Белите братя.
След закуската, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и чуя Дънов в непосредствено обръщение към своите последователи. Към 10 часа откъм източната страна на поляната се яви подвижна дъсчена платформа, издигната на около метър над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола маса, а върху масата библия. Всички се стекохме там и насядахме на тревата пред естрадата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си забрадки. А мъжете, макар Слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледахме празната пред нас платформа. Изведнаж всички се изправиха на крака. Значи Учителят иде! И всички стоят, докато той бавно се изкачи и седна; тогава сядат и другите. Г-н Дънов проповядва седишком без каквито и да било писмени бележки. Онази утрин той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяха в пот, никой не се помръдна от мястото си. Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в която участваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Хор нямаше, нито музикални инструменти да водят пеенето, но те пееха въодушевено с победна вяра и радостен екстаз. Тяхният особен начин да преповтарят части от строфите, въздействаше упоително и увеличаваше заразителността на новата вяра. Интересни бяха тези нововерци, да ги наблюдава човек близо като слушател. Мнозина от възрастните имаха бледи лица, това бяха усърдни и решителни лица, тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им.
Докато той говореше, много хора, особено между жените, слушаха с затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звука на гласа му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта. От дясно ми, почти срещу мене, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, просто пиеше думите на Учителя. От време на време, когато някоя мисъл я огряваше особено, тя с изразен и обърнат към мене поглед възкликваше:
Е видя ли! Разбра ли? Ти чул ли си някъде другаде такива светли и крилати думи, такива мъдри и дълбоки мисли, такива сияйни и божествени идеи!
Две са отличителните черти на белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговение, доверие към Учителя им и братски любезни обноски помежду си. Първото по своята голяма сила изненадва. Втората по своята морална хубост пленява. Едуард Гибон и всички историци свидетелстват, че това бяха отличителните качества на първите християни, и че тези именно качества им дадоха победата над всички неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, бил той елин, или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общолюдието изморено от себеубийствени ежби и умрази, при вида на християните, казваха: „А виж как се любят помежду си!“ И един по един се приближаваха към тях.
Вие, които се чудите или питате, защо Дъновистите напредват, по-добре да се запитате днес няма ли нужда, или жажда за братски живот?Ето това са в бегли черти белите братя дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братството и единството.
Пластични души, защото са приели братолюбието. За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчар Учител, да прави от нея изящни съдове и той не е злоупотребил със своя Небесен мандат. Създал е от тях честни лица. И като пример? Ето го. В лагера „Изгрев“ имаше до едно дърво поставен сандък, или долап, наречен „Поща.“ Всеки загубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото който намери нещо чуждо, там на пощата го оставяше. И нищо, казаха ми, през всичкото време на събора не се изгубило. Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е като у нас, а именно, близо половината от моите плодове на моето стопанство, аз неволно деля с нощни ортаци. Изобщо хищната ръка на българина е като лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само че не крадат, а си правят и труд, да търсят стопаните на каквото намерят чуждо. Това не е ли ЧУДО? Честни лица, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. Честният човек, казва Ангелският поет, е най-благородното създание от ръката на Бога. А човека, който посредничи да създава от крадеца честен човек, от паразита производител, от алкохолика трезвеник, от кръвника братолюбец, от бюрократа служител, е Велик обществен благодетел.
Най-чудното и най-интересното у Белите братя е техният Учител Дънов основател, глава и душа, живот на това загадъчно и интересно движение. От където и да го гледаш, това е бележит човек. Един единствен с празни ръце, без приятели, без богатство, без издръжки, без звънко име, без високо положение, без обществено влияние той днес след 25-годишен проповеднически труд, се радва на постижения, на които и най-успешният му съвременник може да позавиди. Днес Дънов има и приятели, и средства, и завидно име, и е обожаемият вожд на десетки хиляди хора от всяка възраст и съсловие, като при това бъдещето му обещава несравнимо повече, защото делото му има изгледи на дълговечност и е сега в самото начало. Това е човек и нещо плюс. Дънов по всичко изглежда е от онези редки исторически личности, които поради изненадващите си постижения още приживе, стават легендарни изпърво за своите приближени, после почти за всички.
Като съдим постериорно по размера на неговите удивителни постижения, не само числеността на неговите последователи и жизнеността на движението му, но и силата му да изменя благотворно човешкия характер от една страна, а от друга обаянието на личността върху неговите последователи, Дънов е религиозен гений. Един от историческите, може би мирови учители. Един от онези полуисторически, полулегендарни личности, които на времето на верски език се наричат Божи пратеници, пророци, ясновидци, Кришна, Махатма, на съвременен научен език Религиозен гений.
Дънов, аз видях, както казах най-първо, на вечерята, а после като слушател на две негови беседи. Той е човек среден на ръст, на около 63 години, с напълно бяла брада, прошарени вежди, съединява изобилна подрязана коса. Изпито мургаво лице, внушаващо средновековния отшелник, или индийския йога, върху постройката на калено, здраво тяло. Дицето му внушава силна воля, железни нерви, и изпод дългите вежди гледат две уж равнодушни очи, но всъщност, те гледат изпитателно, за да те теглят на тънка терзия. Като оратор той е оригинален, добре начетен в индийски и християнски писания, притежава голям склад от мисли и легенди из религиозната книжнина и философия. И както видяхме владее общолюдието с голяма сила. С почит; неотразим авторитет. Никой папа, никой Демостен в това отношение го е надминал. За последователите му буквално „Никой човек не е говорил, както този човек говори, с власт и сила, а не като книжниците и фарисеите.“ Не като кардиналите, владиците, пастирите със зазубрени по угода на времето легалности.
Две неща издигат Учителя на Бялото братство до български фактор от историческо значение: Първо неговото прихватливо учение. Второ неговите добри и предани нему ученици.
За мирогледа и учението на Дънов, аз сравнително малко зная. Ала от това което чух и узнах, няма нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Същност, аз го намерих много по-християнско отколкото очаквах според слуховете. Ядката на системата е: Любов, Мъдрост, Истина. Това „ново учение“ е древно като планините и чисто като светлината, а при това, не по малко Християнско. И от този център извират чудно възвишени морални наставления. Кой свещеник, за пример, при коя черкова е дал на своето паство, no-възвишен и по-християнски лозунг от тазгодишният на Белите Братя, който цитирах: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!“
Бялото братство е пиле излюпено из черупката на Християнските догми и с освободените си засилени крака и криле, то ще ускори хода на България към Божието царство на земята. Обвиняват го, че Дънов казал, че е превъплътен Христос. Аз не чух, нито съм чел, той да твърди такова нещо. Ала ако аз вярвах в прераждането щях да кажа че той е превъплътен поп Богомил. Онзи религиозен гений отпреди хиляда години, чиито живот чрез учението му, пробуди и прероди въпреки кървавите гонения Западния свят.
Каквито и усилия да полага Православната църква да наложи пълен контрол над духовния живот на България, те не са оказват особено плодотворни. България е цивилизована държава изградена на базата на непоклатими политически и духовни свободи. Това вече е трайно втъкано в нейната същност. Съвършено немислимо е да отхвърли залегналия в конституцията си демократически политически живот, свободата на стопанската инициатива и религиозните си свободи. Българският католицизъм е втъкан в нейния духовен живот от векове. Протестантските мисии са вкоренени в страната от повече от сто години. Те отдавна имат висши учебни заведения, колежи и духовни училища, къде ли не. Мюсюлманите също. Атаката срещу тях не може да доведе до нищо повече освен кисело мрънкане, тъй като зад гърба им стоят тежките артилерии на Ватикана, Америка и Цариград.
Дъновистите са единствената духовна общност, която не е защитена отвън, и на пръв поглед достъпна за унищожителна атака. И точно затова върху тях, разбира се, се стоварва цялото безплодно усилие за господство в духовния живот на българина от страна на тогавашното православие.
Като говорим за този спор на нека го да наречем — църковно ритуално ниво, всъщност не засягаме най-важното. Т.е. все още не се спираме на това, заради което кипи цялата разправия. Ако съм простак щях да кажа въпросът е в това „кой да продава свещите“. Ако съм приличен човек трябва да кажа въпросът е в това кой да формира и разширява духовният растеж на българската нация. Кой да се кара, с когото си иска колкото си ще! Кой ще подаде ръка на обикновения необразован селянин да се издигне до божественото вложено в него! Кой ще даде рамо на обикновения гражданин, учител, офицер, писател, журналист да пробие напред към духовното издигане на съгражданите си!
Кой ?
Какво мисли, какво казва, как посреща обикновения българин олелията разпалена от нашето православие?
Отговарям направо: Хората си ходят на църква и боядисват великденски яйца, и не обръщат внимание на никакви дъновисти ли, толстоисти ли каквито и да са там!
Ама растяли на брой! Ставали повече! Нека си растят какво от туй? „Аз си знам как да шаря яйцата. Нищо лошо не съм видял от тях!“ Това е какво мислят по въпроса искрените православни.
Не е лошо това да се знае. Да се надникне в цялата олелия отблизо. Всеки грамотен българин е наясно по това. Мара Белчева например, по времето за което говорим, цитира Толстой, за да покаже колко глупаво е обвинението срещу дъновистите, че са секта. „Ако вземем определението на Толстой всяка религия е секта, защото счита себе си за носителка на благодатта Божия, счита своите догми за истински, а другите религии обвинява в заблуждение. Тъкмо учението на Петър Дънов не е секта, защото е религия.“
Преди малко се спряхме на причината поради която дъновистите се оказват под съсредоточената атака на православната църква. И това е, че нямат непоклатимата подкрепа на външните, недосегаеми религиозни общности на католицизма, протестантството и пр.
България по това време устремно се развива по пътя, който я превръща в една от най-цивилизованите страни в света и стопански, и политически, и духовно. Започнал е процесът на духовното съзряване на интелигенцията й, който я извежда на върха на либерализма с отказа на парламента й да даде за изтребление евреите и циганите си в немските лагери на смъртта през Втората световна война.
С други думи освен симпатягите си, на които им стига боядисването на яйцата си по Великден, България има и неудържимо растяща нагоре и напред интелигенция, за която днес и дума няма да чуете.
Цитирах поетесата Мара Белчева. Когато казва, че учението на Дънов не е секта, тя вече е над петдесетгодишна. По време на Априлското въстание баща й е бил ръководител на севлиевския революционен комитет. Дядо й е издател на религиозна книжнина на псалтири. Белчева учи във Виена музика, европейски езици, литература. Следва филология в Женева. Четирийсет годишна дава рамо на зациклилия Пенчо Славейков и живее с него в Париж. След това отново живее в Женева.
Секта и борба за парсата за свещите! Как пък не!
Ето какво я вълнува:
„Учителят Дънов излиза от същите предпоставки на мирозданието, както и всички окултни писатели, както и будизмът, но никога той не говори специално върху това, защото ученикът трябва сам да провери неговата вяра трябва да бъде знание, а не суеверие. Това негово гледище за мирозданието не е хипотеза или теория, а една опитна реалност. Той гради върху тази висша реалност учението си за живота, оттам и думите му звучат като откровение.
... Природата е жива и разумна. Нищо не е случайно. Всичко се движи по един определен план. Животът е една неприривност. Смърт, както хората подразбират, не съществува. Раждането и смъртта са вътрешни процеси ние мрем и се раждаме ежедневно. Умираш за един живот, за да се родиш в друг. Раят и адът, къде са те? Има ли ги? Ние всеки ден влизаме и излизаме и в рая и в ада. Ако постъпиш по закона на Божията любов си в рая, ако излезеш от Бога ти си в ада. Това, което хората наричат смърт, не може да пречи на неприривното движение и развитие на живота това е само една външна промяна, както леда се топи и става вода...
... Петър Дънов не влиза в противоречие с която и да е религия, нито я отрича. „ Религията е облекло на истината. Тя е нещо външно. Облеклата могат да бъдат различни, но истината е една. Казват, че трябвало да има само една религия, да има само една партия. Нима е възможно да живее дървото само с един лист? Трябва да съществува вътрешна връзка между тях, а не да бъдат едни. Бог не е направил хората нито православни, нито католици, нито окултисти, нито от каквато и да е религия, чин, и обществено положение. Всичко това е отпосле. Човек не е направен за религия, а религията за човека.“
... Тези, които искат да следват Учителя Дънов, нито биват кръщавани, нито биват записвани, нито се извършва каквато и да било формалност, какъвто и да е обряд. Защото неговото учение не е нито секта, нито религия това е едно свободно учение за живота един свободен университет, чиито врати са отворени за всички, да влизат и излизат по своя воля.
... При Учителят ще срещнете хора от различни религии, с различни убеждения. Той никого не оборва. „Аз не искам да руша вашето верую“. Той не е дори против безбожието. То като религията е само една форма, форма на мисълта. „Всеки човек, който има идеал, който се бори за доброто в света, който живее за него и му служи безкористно Бог се проявява чрез него, макар и той да не съзнава това, макар да счита себе си за безбожник.“
Подкрепата идва отвсякъде. Не само от сферата на съкровените духовни търсения на тогавашната интелигенция, както случаят с Мара Белчева. Тя иде и от диаметралната противоположност на тогавашната българска културна среда! Шегаджийството, бонвиванщината, многопосочното наслаждаване на поразителния духовен цъфтеж на тогавашна България.
Ще се спра на историята с един фейлетон от онова време, писан от журналист, който тогава направо е лицето на България. Заглавието е „Хубаво е да се пише, но трябва и малко дела.“ Впрочем не само „по онова време“, защото е на върха на българската култура от нивото на смехориите на Елин Пелиновите Пижо и Пендо, до член кореспондентството си на Българската Академия на Науките точно тогава (1929), а после и званието си на академик. Става дума за духа на България от средата на 19-ти до средата на 20-ти век. Става дума за Александър Божинов.
Той пише за попските заяжданици с дъновистите, докато те самите нарушават всяко от собствените си изискванията към противната страна в този вечен спор.
Божинов печата във вестник „Сговор“ нещо за дъновския събор, и как един лаком поп му грабнал хляба от масата без да благодари, или да се извини. Попските вестници, както ги нарича той, не закъсняват да се обадят. „Търновски епархийски вести“ пускат брошура „Дъновизма като вредна секта.“ Замесват се в разправията „Сговор“, „Пряпорец“, „Зора“, „Зорница“, „Ново време.“ Става ясно, че никой от тези вестници не е дъновистки пропагандатор, и че искането дъновисткия събор да се забрани е смешно. Просто цитирам „има хора с покрусени души, които търсят в нещо утеха. Такива сломени души не са един, не са двама те са легион. Тая утеха те искат да я намерят не в черквата на моя поп (попът дето му грабнал хляба А.С.), където има повече панаир, отколкото благоговение, където е повече театър, отколкото молитвен дом, а в тихите дебри на планината, или в първия лъч на зората... Наричали се „братя“ и „сестри“ какво от това? Нали ние всички според христовото учение сме братя и сестри на земята?... За да не помислите, че съм дъновист ще кажа, че пуша по 30 цигари на ден, плюс две-три лули, попийвам си и на обяд и надвечер, ям повече месо отколкото зеленчук, лъчите на зората твърде рядко съм имал щастието да посрещам, и след това като ми се завърти главата... заключвам дори вратата на кабинета си.“
Въпреки врявата и истеричните нападки срещу Дънов, обикновеният българин не вижда в него никаква заплаха, не изпитва никаква омраза. Или поне решително по-малко отколкото към католическите църкви и синагогите. Хората не се свързват с учението предлагано от Дънов поради една единствена причина, която вече споменахме: нагърбването с него ще доведе до нови навици, нови обичаи, нови задължения, нови ограничения, с които нито те, нито семействата и роднините им са свикнали. Ще се разклати уюта на старата семейна култура, в която са отгледани и с която се чувстват добре.
Така или иначе през втората половина на 20-те години, когато песните на братската Паневритмия зазвучават при изгрев слънце над Борисовата градина, въпросът за Дънов идва от самосебе си: „Кой си ти? Чували сме за теб, но кой си ти?“
Прочутото българско лигаво подпитване, ръгане с лакти и триумфално намигане!
Авторски блик
Я чакайте да споделя с вас какво точно отговаря Учителят, като го човъркат на тази тема!
„В обиколките си из България от преди 10-15 години се занимавах с изследване на главите на българите. Измервал съм ги с кръгове, пергели, правил съм изчисления и съм дошъл до известни заключения. Като ме гледат, че правя такива изчисления, мнозина ме питат:
- Какво правиш?
- Уча се да смятам.
Научил съм се вече от какви въпроси се интересуват българите. Като пътувам за някъде, те ме запитват:
- Откъде идеш и накъде отиваш? С каква цел пътуваш?
И тъй нататък. Веднаж казах:
- От слънцето ида да наблюдавам България.
- Можеш ли да ни довериш някои от твоите изследвания?
- Това не поверявам!
- С друго какво се занимаваш?
- Беседвам.
- Плащат ли ти за това?
- Не. Даром...
- Как тъй? Не си ли женен, колко деца имаш, баща ти и братята ти живи ли са, българи ли сте?
- Аз засега съм българин.
Така е с мене. Вече толкова години работя върху едно и също нещо, а поповете се мъчат да съборят това, което аз уча. Ако това което говоря е мое, то и аз бих започнал да го събарям, но понеже то е божествено, и друг след мене няма да дойде да говори така, то българите трябва да построят живота си върху това учение.
Затова съм в България да завъртя крана на това колело на живота и след 2000 години ще ме търсите, ще искате да знаете кой е сторил това нещо. Господ ме е изпратил в България да завъртя колелото на живота на обратно, и аз ще го завъртя по всички правила на божествения закон, за да опитате всички блага на живота.
Аз съм готов да се пожертвам за онова, което вярвам. Това аз съм го опитвал. Аз виждам, което други не виждат. Предпочитателно е човек да носи халат, и има свеж ум, да говори истината, отколкото да носи корона, да заеме високо положение в света и да бъде последен лъжец.
Братя и сестри, знаете ли колко сте се заблудили вие? Едно време, когато вие излязохте от небето, какво ми казахте, знаете ли? Какви хубави идеали, каква велика програма, с какви задачи излязохте оттам! Вие бяхте красиви и мощни, както аз ви зная, а сега, като ви гледам, съжалявам ви! И ако можех да плача, бих ви оплакал. Бих плакал не за вашите страдания, а за вашите заблуждения, че не знаете как да бъдете щастливи на земята, и не искате да разберете, къде ви е щастието. Животът в сегашните му условия е робски живот, голям затвор. Не си правете никакви илюзии, разберете положението и излезте от него.“
Снимки към глава пета: Баучеровото 1922-1926
