Търсене в текстове за 'Емоция'

Емоцията определя направлението на действията, а характерът на човека се определя почти изключително от емоционалността.”[1]

През този период в подем са нравствените и естетични чувства, въображението и паметта. Днешното училище страда от интелектуализъм. То пренебрегва сърцето и волята. Това пренебрегване на сърцето, на чувствата от днешното училище има съдбоносни последствия, понеже от психологията се знае, че чувството дава направление на волята. Ето какво казва д-р Никола Кръстников: "”Според д-р Блойлер, всеки психичен акт се придружава с чувство, което в същото време играе главна роля при решението. Емоцията определя направлението на действията, а характерът на човека се определя почти изключително от емоционалността.”[1] Ако се пропусне периодът от седма до четиринадесета година за развитието на висши чувства, изгубеното не може вече да се навакса. Такова дете рискува да остане с беден душевен живот. Това казва и д-р Н. Кръстников в споменатия труд: „Развитието на чувствата, не само социални, но и индивидуални, може да става само в периода на тяхната еволюция и разцъфтяване, т.е. в детската възраст.
към текста >>

И това е такава любов, такава любов през океани, през ужаси и време, и мъки, и десетилетия съвършено загубена надежда някога да се видят, и отчаяние, че си ограбен от миналото си... И не е това изблик на емоция от туй, че ето - някой не те е забравил, значи сладък си, сладко е! И не е това, че става дума за американски работи някакви (или каракачански).

Трябва да изчистя от себе си онова, което е било в пътя на любовта ми към божите работи. Защото аз видях доброто, и даването в името на доброто, и ученето на добро там, където ме насочи най-вярващият човек, когото знам - баща ми; и това бе Американското основно училище в София, за което и учителите ми, и аз, и съучениците ми, и всичко, докоснало се до него, е обвинявано в сто смъртни гряха: в предателство, вражеско грабителство, империализъм на чужденци изедници и какво ли не. А това се изпречва в пътя на любовта и е трудно да се изчисти напълно от душата ми, за да не пречи на написването на тази история. Всъщност никога не съм имал чувството, че моите американски учители от конгрегашката мисия в България са нещо различно от мен, и те никога не са смятали, че са различни от своите ученици, и дойдоха през океана с любов - да дадат, което те имат, а ние нямаме, а ние отидохме към тях и им дадохме със същото чувство на любов това, което те не са и очаквали от нас - ученици, каквито досега не бяха имали. И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли. И това е такава любов, такава любов през океани, през ужаси и време, и мъки, и десетилетия съвършено загубена надежда някога да се видят, и отчаяние, че си ограбен от миналото си... И не е това изблик на емоция от туй, че ето - някой не те е забравил, значи сладък си, сладко е! И не е това, че става дума за американски работи някакви (или каракачански). Не! Това е, че си част от това тотално взаимно привличане, тотално проникване, тотално сливане, към което не можем да не се стремим и не можем да не се жертваме за него, както не може да се изкорени в човека верското чувство - това дълбоко съзнание под всичко и над всички условия и превратности в нас, че има нещо над този тук живот и това ни тук съществование, от което сме част и което е хармонично, и което никога няма да ни изостави и ние никога няма да изоставим. И не е работата в това, че някой, който е по-голям и има, ти е дал нещо на тебе, бедния, и... колко хубаво! Голям или малък, умен или глупав, любовта е тотална сила, универсална, всепроникваща и еднакво величествена във всичките си форми. Сила като всяка сила. Проста като земното привличане, което - виж какъв урок ни дава с това, че един килограм злато тежи колкото един килограм суха кравешка тор! Пеперудата излита и крилцата й са пъстри и викат, повети от топлия ветрец: „Ела, ела, ела, ела, оплоди ме...“ И това е толкова пълно с любов, колкото поезията на Петрарка. И вятърът, който носи прашеца.
към текста >>