Търсене в текстове за 'Дървеници'

Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора мръсотии, а като се огледах, останах поразен, по стените над него една до друга пълзяха хиляди дървеници.

Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора мръсотии, а като се огледах, останах поразен, по стените над него една до друга пълзяха хиляди дървеници.
Почнаха да описват всичко каквото имаше там. Късно вечерта свършиха и ме откараха в полицейския участък. Участъкът беше стара, останала още от турско време сграда, която се намираше на мястото, където днес е построен хотел "Балкантурист". Там ме тласнаха в един арест, толкова мръсен и ужасен, по всяка вероятност непочистен още от времето, когато нашите възрожденци са лежали там. Сам бях, дойде нощта, за сън не можех и да мисля. Приседнах малко на един нар, по който имаше дебела кора мръсотии, а като се огледах, останах поразен, по стените над него една до друга пълзяха хиляди дървеници. Станах и цяла нощ останах прав. Призори те изчезнаха и можах само за кратко време да поседна и да подремна. Дни и нощи прекарах там самичък. Един ден гледам от една дупка да излиза мишка, толкова много й се зарадвах - живо същество до мен! Тя се обърна и като ме видя, избяга отново в дупката си.
към текста >>

Тогава идват въшките, бълхите, дървениците и т. н.

Само така хората могат да бъдат здрави. Водата, която употребяваме за миене, е само едно разхлаждане. Затова именно трябва да пазим тялото, ума и сърцето си. Когато умът и сърцето работят нормално, тялото всякога е чисто. Щом се наруши равновесието между ума и сърцето, тялото става нечисто. Тогава идват въшките, бълхите, дървениците и т. н.
към текста >>

Народът ни сега е много чист - въшката вече е непозната, дървениците и бълхите дори изчезнаха.

Но и това ще дойде... може би точно чрез Франция! 10. Народът ни богатее! Неудобно е да се говори по тия въпроси, но има пълно основание де го кажа! Не слушай някои озлобени интересчии, засегнати от промените! Народът си има и работа, и пенсия, и нова хубава къща - нещо по-рано невероятно за нас! Народът ни сега е много чист - въшката вече е непозната, дървениците и бълхите дори изчезнаха. Води се здравна просвета, много болести, като маларията, петнистият тиф, коремният тиф, детският паралич, дифтеритът, туберкулозата, са вече само исторически понятия. Сега народът се бори за решаване на въпроса за дълголетието - старческите проблеми са сложени на дневен ред и то с много добър резултат. Тук хората грижливо търсят вегетарианството, постите на Учителя,„разтоварващата диета" (един ден седмично гладуване). Но това търсене засега става насаме, скрито, но все по-настойчиво. А нима това не са елементи от „учението", което официално не се признава?
към текста >>

Сълзите в очите пред изгрева на слънцето се заменят с нарисуваните сълзи по иконите на плачещите Богородици, медитацията се измества от упояването с тамян, смирна, воня на дървеници и пушек на свещи, молитвата се изражда в зверски химни по на сто и двеста гласа, на военни хорове по площадите на столиците на Европа, концертните зали, катедралите, които събират колкото цял олимпийски стадион, за да реват всички в един глас и да свикват да стъпват в крак и подчинение.

Сълзите в очите пред изгрева на слънцето се заменят с нарисуваните сълзи по иконите на плачещите Богородици, медитацията се измества от упояването с тамян, смирна, воня на дървеници и пушек на свещи, молитвата се изражда в зверски химни по на сто и двеста гласа, на военни хорове по площадите на столиците на Европа, концертните зали, катедралите, които събират колкото цял олимпийски стадион, за да реват всички в един глас и да свикват да стъпват в крак и подчинение.
Разбира се, че е лошо, и разбира се, че всеки го знае. Но точно тук е тънкостта, от която ще започнем, защото както занаятът на проституцията се превръща в същинска индустрия, както занаятът на експлоатиране на благотворителността се превръща в истинско изкуство - и разбира се, също в индустрия, така и занаятът на експлоатиране на верското чувство и вкарването му в услуга на политически и икономически цели се превръща в изпипан до най-голяма тънкост майсторлък. Сега! Превръща се в изпипан до най-голяма тънкост майсторлък, но работата е там, че - и нали с това почнахме! - верското чувство на човека е вродено и неизлечимо. Това, че попове и проповедници осигуряват на владетели и тарикати служенето на вярващите, това, че са научили как да го канализират в пусти, неверски, изгодни на царе и патриарси области, не значи, че верското чувство на обикновените хора е задоволено, нахранено, напоено. Напротив. Понеже всичко, което пречи на вкарването на това чувство да работи за държава и политици и патриарси, трябва да се унищожи, за да няма верското чувство алтернативи, да не избива встрани, всеки стар начин, всеки метод на някогашното общение с Бога, бил той молитва, бил той благоговеене към природата, бил той каквато и да е пътечка към небесното - се запушва, прекъсва се, смазват се адептите му, заличава се като диващина, като пантеизъм, езичество, варваризъм, диаболизъм, вещерство и скърцат чекръците на инквизицията в мазетата на Рим, смърдят на скара кладите на Франция, висят билкарки и народни акушерки, заковани с вериги на вълнолома на Бостонското пристанище, да им кълват очите гларусите! Накратко, машината за впрягане на верското чувство в служба на силните и алчните е така гладко смазана, така жестоко и свирепо поддържана, че - и това го подчертавам с две линии - цивилизованото човечество, Европа, е лишена от отдушник на истинска, искрена, отправена директно към Всевишния пиета и това оставя душата ненахранена, болна и празна. Сълзите в очите пред изгрева на слънцето се заменят с нарисуваните сълзи по иконите на плачещите Богородици, медитацията се измества от упояването с тамян, смирна, воня на дървеници и пушек на свещи, молитвата се изражда в зверски химни по на сто и двеста гласа, на военни хорове по площадите на столиците на Европа, концертните зали, катедралите, които събират колкото цял олимпийски стадион, за да реват всички в един глас и да свикват да стъпват в крак и подчинение. Чудно ли е тогава, че векове наред верското чувство търси отдушник, че се лута за изблик. Че се стреми да пробие, да разкърти преградите по прекия си път към Бога, че търси свободата за отлюляването на тези деликатни чувства на пиета, боготворене, любов към отвъдното и универсалното, без които се превръщаме на болни, нещастни, осакатени, генетически обременени, деформирани животни. На комунисти. Анархисти. Бръснати глави. Терористи. На плачещи идеалисти с кървави брадви в ръцете.
към текста >>

С едно тренче колкото за едно ритниче и една каруца с две джамчета за пощата и две с по три джамчета за трета и втора класа и една пак с три, ама големи, над плюшените кушетки с дървениците, и друсане, дето червата ти ще издруса до Русе.

Безплатно тичат - яко, кеф им е да пъчат мускули. Граждани всъщност! И накрая на годината кметът им даде по една тулумбаджийска униформа награда, така че хамалите на пристанището в този чуден град са в униформи. Пожарникарски! Ха сега де! Само дето насред празното място при фиданките на новия добрички път, сред касапниците и един-двата навеса за кой знае какво, започват да дигат храм, дето ще е на името на св. Богородица и, изглежда, ще излезе нещо свястно от него, другото - бърканица! Долу при липсващия мост Ташкюпрю ще трябва да слезе, да мине през липсващата крепостна стена и да хване железницата, дето я строи Хенри Баркли с брат си Тревор, че си оставиха ръцете, че даже Мидхад паша не искаше да направи тържествено откриване, да не вземат всички пътници да се избият, че да стане за смях. Връстницата му на Петър - тази русенска железница. С едно тренче колкото за едно ритниче и една каруца с две джамчета за пощата и две с по три джамчета за трета и втора класа и една пак с три, ама големи, над плюшените кушетки с дървениците, и друсане, дето червата ти ще издруса до Русе. Английски шик! И оттам ще вземе австрийския параход за Свищов. Немски шик! Църквата „Света Богородица“ в края на строежа й, Варна И ще гледа на горната палуба как дамите с букурещките капелуши дьрдорят: „Баба плетещи чорапи, буня сяра, чок селям, керацо, мехало...“ и се кискат леко, като мине някое мустакато рае, и дискретно си потриват големите очи едни в други, както се стискат подручка: „Ах, их бин хунгрих, какой красивый князь!“ Траяска Бугаряска! Тъжно е уж, а май е смешно, защото е младост и колкото и с никой нищо да не споделя Петър, и колкото и да е скрит в себе си и какво чака и търси и той не знае, Варна си остава назад добра-лоша; и в Свищов, в Свищов да видим какво ще стане! Така е. Сега идва най-мъчното. Поп Константин (поборникът за българското и православното) го изпраща да учи (той ли го изпраща?) в Американското протестантско училище в Свищов.
към текста >>

Така че похапнали са го дървениците, залитал е от стена до стена на завоите, гледал е как пищят пътниците и как си стискат ръцете от страх.

Отдръпнато в себе си. Деветнайсетгодишно. Но колкото и силен и колкото и сериозен да е, и колкото вглъбен в себе си, това първо пътуване в този влак, и то за да се отдели за пръв път от дома си в непознат град, и то за три години - не е минало-заминало. Колкото и силен - бил е впечатлен. Колкото и сериозен - паднал е смях. А това, че е вглъбен, му е оставило дълбок спомен, към който ще се връща много пъти далеч напред в годините. Така че похапнали са го дървениците, залитал е от стена до стена на завоите, гледал е как пищят пътниците и как си стискат ръцете от страх. Смял се е, когато кондукторите са слизали на гарите да убеждават чакащите по пероните пътници да се качат, защото - ура, да живей! - нищо няма, и сега вече влакът е поправен, стегнат - Свободна България! - и всичко е по мед и масло. И е медитирал, ако искате да го наречете така; прощавал се е с дом, баща, майка, сестра - тръгвал е към света и е знаел, че няма утре да се върне. Може би никога! Това безкрайно лангуркане - цяла нощ, повече от дванайсет часа! - то така ти разтърсва главата, че те отнася направо в друг свят! Как да не правят филми за Дракула с този влак, как да не стават катастрофи. Не е ли това място прокълнато!? Ето ги летят през мостове, край кантони и станции и перони, постлани с огромни плочи, пльоснати направо сред калта, по които се стичат водите от огромните въртящи се хоризонтални кранове за наливане на вода за парата на локомотивчето.
към текста >>

И тъжното, силно, но самотно и напрегнато момче от тази снимка се свива в ъгъла върху плюшените дървеници, и трака влакът, трака, лангурка се и искрите от тръбата на локомотива се стрелкат като червени светулки в непрогледната добруджанска нощ, и друса, и тупурка, и се кандилка, и не може да се спи, и очите парят от лютивия пушек на локомотива, който прониква отвсякъде от цепки на прозорци и врати, дето се лашкат, лашкат, лашкат и така, докато разсъмне и изгрее на изток розово-бледата надежда за Дунав.

И тъжното, силно, но самотно и напрегнато момче от тази снимка се свива в ъгъла върху плюшените дървеници, и трака влакът, трака, лангурка се и искрите от тръбата на локомотива се стрелкат като червени светулки в непрогледната добруджанска нощ, и друса, и тупурка, и се кандилка, и не може да се спи, и очите парят от лютивия пушек на локомотива, който прониква отвсякъде от цепки на прозорци и врати, дето се лашкат, лашкат, лашкат и така, докато разсъмне и изгрее на изток розово-бледата надежда за Дунав.
И отде му идваха тези мисли в главата, не му беше ясно. Но така или иначе Петър нямаше да се отърве от повея на истината в тях, а щяха да му стават все по-ясни, защото щеше да срещне хора, които не само мислеха като него, но щяха да го учат, че така и трябва да бъде, и след години щеше да пише на последователите си за българската карма, разпръсната из тези земи от срутените развалини на Плиска и Абоба, и ще споменава в беседите си, че тази карма, щом е карма, ще има да се плаща от българския народ, щом я е наследил с името си и я носи. И си повтаря и си повтаря сега: защо не си мълчи пред себе си поне. Да не му идват тези мисли. Така още повече ще потъне в себе си; как ще живее? И тъжното, силно, но самотно и напрегнато момче от тази снимка се свива в ъгъла върху плюшените дървеници, и трака влакът, трака, лангурка се и искрите от тръбата на локомотива се стрелкат като червени светулки в непрогледната добруджанска нощ, и друса, и тупурка, и се кандилка, и не може да се спи, и очите парят от лютивия пушек на локомотива, който прониква отвсякъде от цепки на прозорци и врати, дето се лашкат, лашкат, лашкат и така, докато разсъмне и изгрее на изток розово-бледата надежда за Дунав. * Сега. Има една особена работа тука и по-добре веднага да си я кажа, за да ми олекне. Не зная точно кога е станало това пътуване на Петър Дънов с влака от Варна за Русе. Петър Дънов е учил в Свищов и сетне с методистката си диплома и лиценза си от евангелистката църква в Русе за правоимащ пастор е бил аташиран към Хотанца, където тамошната мисия вече се споменава в годишните доклади на методистите. През 1887-1888 вече със сигурност има мисия в Хотанца, през 1889 знаем, че пасторът й е Захария Димитров и че вече е отворено методистко основно училище за момичета от мис Шенк, което по-късно ще се поеме от Николета Малчева.
към текста >>