Търсене в текстове за 'Спенсер'

НАЧАЛО

СПИСАНИЯ И ВЕСТНИЦИ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 15 резултата в 6 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. ОКУЛТНА МЕДИЦИНА - К.П. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем... Тъй почна науката вчера и тъй свършва тя днес... Да видим, обаче, какви са перспективите за близкото утре.
Великият закон на еволюцията, добре обоснован от Дарвин чрез борбата за съществувание и половия подбор, стана свята догма за учените, трижди по-света от всичките догми на религията. Отначало, учените виждаха потвърждението на този закон само в животинското царство, после в растителното, а сега вече се говори за живот и развитие и у кристалите. С това биологията събори китайските стени, с които се отделяха различните царства едно от друго. Доказа се, че всемирният живот се е разлял на много вълни върху лицето на земята и че точна граница между „живо" и „мъртво" не може да се прокара. Нещо повече – дефиницията за мъртво се губи пред безбройните форми, в които животът кипи навсякъде. Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем... Тъй почна науката вчера и тъй свършва тя днес... Да видим, обаче, какви са перспективите за близкото утре. Всичката светлина, която днешната наука хвърли върху въпросите за живота, човека, вселената и пр., за малцината, които истински знаят, е само начало. И тоя мрак е по-непроницаем от мрака на средновековието, защото никъде в историята не са отбелязани толкова човешки жертви и страдания за идеи и светлина, колкото в средните векове. А това беше затуй, защото през средните векове наред с царуващата католишка реакция, блестяха и велики умове, горяха и велики сърца. И тези велики умове и сърца даваха оная светлина и топлина на средновековните мъченици, която изгаряше у тях човешкото преди още те да идат на кладата. Защото, на клада и на кръст може да умре само свръхчовек.
към текста >>

2. В ХАРМОНИЯ СЪС ЗАКОНИТЕ НА ЖИВАТА ПРИРОДА - Б. Боев Съдържание на бр. 4 - Житно зърно - година II –1925 г.

Обаче ще дойде време, казва философът Спенсер, когато вътрешните условия на органическия живот ще дойдат в равновесие с външните условия на природата; тогава животът ще стане постоянен.
— Животът е взискателен и ние трябва да му служим разумно Не е меродавно мнението на този или онзи мислител, който разглежда едностранчиво нещата. Опитността и фактите, които всеки ден проверяваме, ни довеждат до заключението, че животът е в зависимост от велики сили, които за чуждите мнения не се изменят. И по-велики закони има в природата, които ни тласкат с глава и крака напред, без да ни питат дали техните действия са в съгласие с нашите мисли или не. А днешните мислители, хората на съвременната култура и морал имат особени схващания, особени възгледи. Предписват методи и средства на които и сами те не знаят ползата. Обаче ще дойде време, казва философът Спенсер, когато вътрешните условия на органическия живот ще дойдат в равновесие с външните условия на природата; тогава животът ще стане постоянен. Нека го кажем – вечен. Онези, които се сдобият с този живот, ще бъдат блажени. Времето да се изпълни това пророчество е наближило. Ние сме почти в началото на пролетта Благовестието хлопа вече пред нашите врата. Истината, която е почнала да озарява народите, ще оправи и пътя на истинското преобразование.
към текста >>

3. ХОДЪТ НА ЧОВЕКА. ВЪРВЕЖЪТ В ЗАВИСИМОСТ ОТ ТЕМПЕРАМЕНТА - Б. БОЕВ Съдържание на 4 бр. - 'Житно зърно' - година VI - 1931/1932 г.

философия" наред с трудовете на Мил, Спенсер, Рибо и др.; на този автор се дължи заслугата за популяризиране на графологията, като резултат на което графологич.
Отделни последователи (д-р Швидланд, Лангебрух и др.) се заели също с разпространението на тази нова наука чрез специални графологич. отдели в различните популярни списания, но това били единични и несистематизирани мнения и наблюдения: в основата се поставяли различни, случайни и маловажни признаци. Научни заслуги в тази област е доказал много повече Крепе-Жамен. В своя голям труд „Почерк и характер" той е дал напълно научно изложение на графологическите закони. Това съчинение се появило в „Библиотека на съврем. философия" наред с трудовете на Мил, Спенсер, Рибо и др.; на този автор се дължи заслугата за популяризиране на графологията, като резултат на което графологич. движение във Франция станало европейско движение. В Италия е известен със своя графологич. труд всемирният знаменит учен Ломброзо[2], в Германия проф. В. Прайер[3] издал ред значителни по своето постижение, графологич. съчинения. Проверяване на графологичните положения чрез хипнотически опити.
към текста >>

4. ПЛАТОН И АРИСТОТЕЛ ЗА МУЗИКАТА Съдържание на брой 10 - 'Житно зърно' - година XVII - 1943 г.

Така, Спенсер в „Произход на музиката" вижда и мисли, че музикалното изкуство изхожда от интонациите на речта и от звуците, издаващи се под впечатлението на възбуда.
Египтяните смятали музиката за дар от бог Озирис. Лукреций в „De rerum natura (lib. V) прави опит да обясни началото на музиката с подражанието на пението на птиците, със звуците на ветъра от тръстоиката и т. н. През средновековието, началото на тоновото изкуство се приписвало на Адам. Съвременната наука прави опит да даде едно по естествено разрешение на тоя въпрос, като изхожда от качествата на човешката природа. Така, Спенсер в „Произход на музиката" вижда и мисли, че музикалното изкуство изхожда от интонациите на речта и от звуците, издаващи се под впечатлението на възбуда. Колебанията във височините на гласа при развълнувана реч малко по малко се превръщат в речитатив, от който се е вече развила мелодията. Така, че цялата музика е била първично вокална и е била идеализация на естествения език, на душевните прояви. Против това разбиране е възразил Дарвин (в „Произход на човека и половият подбор"), като изказал мисълта, че гласът е съществувал преди членоразделната реч, така че началото на музиката трябвало да се търси в гласовите упражнения, на които се предават животните в любовния период. Вайсман (в „Studien zur Descendenz Theorie, Йена) отрича в случая участието на половия подбор и вижда в музикалното чувство допълнителната способност на нашия слухов орган, усъвършенствуван благодарение своята полза, по пътя на естествения подбор. Способността да се различат музикалните звуци трябва да е съществувала в животинския свет още до появата на човека, т.е.
към текста >>

„Към физиологията на музикалния талант".По тоя начин, началото на музиката не ще е в членоразделната реч, както мисли Спенсер.
Способността да се различат музикалните звуци трябва да е съществувала в животинския свет още до появата на човека, т.е. и у човека тя е възникнала преди членоразделната реч, съставяща неговото отличително качество. Има вид маймуна (Hilobates rafflesit) издаваща в силно възбуждение хроматическа гама в цяла октава. Малките бебета започват да издават музикални звуци преди звуците на челноразделната реч. При наблюдаване на болните от поражение в мозъка проличало, че музикалният и езиковият центрове, макар и близки в нашия мозък, всъщност са напълно разделени и независими един от друг (вж. Росолимо. „Към физиологията на музикалния талант".По тоя начин, началото на музиката не ще е в членоразделната реч, както мисли Спенсер. Членораздвлната реч сама получава своя музикален елемент, заключаващ се в интонацията в повишението и понижението на гласа, от самостоятелния музикален център, който на свой ред може да действува не само съвместно с центъра на речта, но и отделно от него. Способността да се издават и възприемат музикални звуци лежи в основата на нашата гласова дейност. Тая дейност, както и всека друга мускулна дейност се намира в тясна зависимост от нашите душевни вълнения. Мускулите на гласовия апарат толкова по-силно се отзовават на душевните движения, колкото по-интензивни са те. Оттук е силното повишение или понижение на гласа в речта при всяко възбуждение, от тук са виковете на човека и животното, от тук е и музиката (отначало вокална) като език на душевните движения, общ, разбираем и изразителен.
към текста >>

Затова, правдоподобно е мнението на Спенсер, че началото на тоновото изкуство като изкуство трябва да се отнесе към времето, съвпадащо се с възникването на езика.
При това начало на музиката ние наблюдаваме физическата възможност, която имат много животни, често имащи много развит слухов орган. Но само една физическа възможност е недостатъчна за възникването на музикалното изкуство, като отделно формално изкуство. Нужна е и психическа възможност, т.е. наличност на известно духовно развитие, което би позволило на човека да приложи тая способност за художествена цел, макар и тя да е още напълно примитивна. Така че може да се предположи, че духовното развитие съществува само у личност, която има членоразделна реч, макар тя да е в най-първобитно състояние. Затова, правдоподобно е мнението на Спенсер, че началото на тоновото изкуство като изкуство трябва да се отнесе към времето, съвпадащо се с възникването на езика. Това разбиране поддържа и проф. В. Вагнер в студията си „Генезис и развитие на музиката". Той приема, че пението е от реч при вълнение и предполага, че до развитието на членоразделната реч човек не е могъл и не е умеел да пее. Обаче, това е малко вероятно при положението, че и в животинския свят има пение, макар и без план, когато животните са лишени от членоразделна реч. По-правдоподобна е хипотезата на руския музикален възпитател А.
към текста >>

5. Всемирна летопис, год. 1, брой 07 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Шекспир, Чосер, Спенсер, Тасо, Дайте, Сервантес, Монтен, Мадам Женлис, Рожер, Уърдсуърт, ТенисОн, Пое, Мацини, Рубенс, Флаксман, Хораци Верне, Олстън, Кол и Чърч представляват забележителни примери на тая форма на лице.
Приложеният портрет на актрисата Рашел (фиг. 10) е пример на пириформено лице и умствен темперамент. Този темперамент и тая форма на лице показват голяма активност на мозъка и нервната система. Както казахме в главата за темпераментите, мислите са бързи, чувствата остри, въображението живо и блестящо. Това е формата на литераторите, на артистите и, особено, на поетите. Шекспир, Чосер, Спенсер, Тасо, Дайте, Сервантес, Монтен, Мадам Женлис, Рожер, Уърдсуърт, ТенисОн, Пое, Мацини, Рубенс, Флаксман, Хораци Верне, Олстън, Кол и Чърч представляват забележителни примери на тая форма на лице. В своята типична форма, пириформеното или коническо лице не е никога чисто и естествено в детинството, и ако понякога се среща, както показва фиг.12, сочи преждевременност и едно прекалено и болезнено развитие на мозъка, — било наследствено или придобито чрез неразумна и преждевременна умствена култура, за сметка на тялото. При такива случаи трябва веднага да се вземат мерки и се направи всичко, за да се възвърне равновесието чрез един специален начин на физическо упражнение, насърчаване живота на открит въздух, полезните за здравето спортове и безгрижното добро разположение и чрез едно пълно прекратяване на всяка кабинетна умствена работа и училищни занятия. Присъщата форма на детско лице е представена на фиг.13. Свръзката между тая форма на лице и ума се илюстрира прекрасно от ефекта, произведен чрез култивирането върху лица, които са. расли в сравнително невежество и под условия непригодни да предизвикат умствените качества към активност, но впоследствие, влезли в обществото на културни хора, техните челни органи се събуждат и развиват чрез възпитанието.
към текста >>

6. Всемирна летопис, год. 4, брой 2-3 Всемирна летопис (1919 -1927г.) - Всемирна летопис (1919 -1927г.)

Спенсер като представител на днешното схващане на света За да илюстрира пред слушателите си, какво произтича от днешното схващане на света, Д-р Щайнер потърси една личност, която със своите мисли, чувства и усещания, тъй да се каже, да е типична за интелектуалистичната епоха.
Особено раздвояване преживява западното човечество3). От една страна, всеки образован човек, който е изучил естествонаучните и технични успехи на интелектуализма, се възхищава от последния. От друга страна, виждаме, как интелектуалистичното възпитание атрофира човешките способности. Затова днес търсят нещо друго, което да замести интелектуализма във възпитанието. Но нищо не намират и не биха могли да намерят, защото, изхождайки от днешното схващане на света, не може да се дойде до истинско познание на човечеството. Спенсер като представител на днешното схващане на света За да илюстрира пред слушателите си, какво произтича от днешното схващане на света, Д-р Щайнер потърси една личност, която със своите мисли, чувства и усещания, тъй да се каже, да е типична за интелектуалистичната епоха. Такава личност той намери в Херберт Спенсер. Той в своя труд върху възпитанието и обучението засега най-важните въпроси на днешната педагогика. Той се пита: „дали възпитанието, което се практикува днес, е правилно от гледището на естествонаучната мисъл? “ Ние, казва той, наистина възпитаваме човека за много работи, обаче, не и за възпитател. Затова нашата педагогика е още незавършена.
към текста >>

Такава личност той намери в Херберт Спенсер.
От една страна, всеки образован човек, който е изучил естествонаучните и технични успехи на интелектуализма, се възхищава от последния. От друга страна, виждаме, как интелектуалистичното възпитание атрофира човешките способности. Затова днес търсят нещо друго, което да замести интелектуализма във възпитанието. Но нищо не намират и не биха могли да намерят, защото, изхождайки от днешното схващане на света, не може да се дойде до истинско познание на човечеството. Спенсер като представител на днешното схващане на света За да илюстрира пред слушателите си, какво произтича от днешното схващане на света, Д-р Щайнер потърси една личност, която със своите мисли, чувства и усещания, тъй да се каже, да е типична за интелектуалистичната епоха. Такава личност той намери в Херберт Спенсер. Той в своя труд върху възпитанието и обучението засега най-важните въпроси на днешната педагогика. Той се пита: „дали възпитанието, което се практикува днес, е правилно от гледището на естествонаучната мисъл? “ Ние, казва той, наистина възпитаваме човека за много работи, обаче, не и за възпитател. Затова нашата педагогика е още незавършена. Както едно същество е завършело своето развитие, когато достигне способността за размножение, така и възпитанието трябва да се смета за завършено, когато възпитаникът стане способен да възпитава.
към текста >>

Такъв е Спенсер.
Той се пита: „дали възпитанието, което се практикува днес, е правилно от гледището на естествонаучната мисъл? “ Ние, казва той, наистина възпитаваме човека за много работи, обаче, не и за възпитател. Затова нашата педагогика е още незавършена. Както едно същество е завършело своето развитие, когато достигне способността за размножение, така и възпитанието трябва да се смета за завършено, когато възпитаникът стане способен да възпитава. Тази мисъл е съвсем правилна за един съвременен човек. Такъв е Спенсер. Той казва по-нататък: „най-велики възпитателни задачи ни занимават днес. Обаче, каква е училищната ни практика? “ Спенсер съвсем не е доволен от нея. За него тя е чужда на живота. За да изясни това, той си служи със следното оригинално сравнение: „Ако след неколко века един изследовател на старини намереше описание на нашата училищна практика, никак не би могъл да си представи, че тя е била практика на нашето време; най-много, което би могъл да допусне, би било, че това описание се отнася за училищната практика на един калугерски орден от нашата епоха“.
към текста >>

“ Спенсер съвсем не е доволен от нея.
Както едно същество е завършело своето развитие, когато достигне способността за размножение, така и възпитанието трябва да се смета за завършено, когато възпитаникът стане способен да възпитава. Тази мисъл е съвсем правилна за един съвременен човек. Такъв е Спенсер. Той казва по-нататък: „най-велики възпитателни задачи ни занимават днес. Обаче, каква е училищната ни практика? “ Спенсер съвсем не е доволен от нея. За него тя е чужда на живота. За да изясни това, той си служи със следното оригинално сравнение: „Ако след неколко века един изследовател на старини намереше описание на нашата училищна практика, никак не би могъл да си представи, че тя е била практика на нашето време; най-много, което би могъл да допусне, би било, че това описание се отнася за училищната практика на един калугерски орден от нашата епоха“. Такова е впечатлението на Спенсер от съвременната практика на възпитанието и обучението. От външното изследване на живота следва илюзорността на идеал, морал-и религия Някой би запитал: „какво схващане за жизнената стойност на човека може да има днешният човек, който има съвременното интелектуалистично естествонаучно разбиране на света? “ Отговорът на този въпрос следва недвусмислено като се разгледат въпросите „от къде“ и „на къде“ относно земята и изобщо света.
към текста >>

Такова е впечатлението на Спенсер от съвременната практика на възпитанието и обучението.
Той казва по-нататък: „най-велики възпитателни задачи ни занимават днес. Обаче, каква е училищната ни практика? “ Спенсер съвсем не е доволен от нея. За него тя е чужда на живота. За да изясни това, той си служи със следното оригинално сравнение: „Ако след неколко века един изследовател на старини намереше описание на нашата училищна практика, никак не би могъл да си представи, че тя е била практика на нашето време; най-много, което би могъл да допусне, би било, че това описание се отнася за училищната практика на един калугерски орден от нашата епоха“. Такова е впечатлението на Спенсер от съвременната практика на възпитанието и обучението. От външното изследване на живота следва илюзорността на идеал, морал-и религия Някой би запитал: „какво схващане за жизнената стойност на човека може да има днешният човек, който има съвременното интелектуалистично естествонаучно разбиране на света? “ Отговорът на този въпрос следва недвусмислено като се разгледат въпросите „от къде“ и „на къде“ относно земята и изобщо света. Към средата на развитието се явява човек със свои идеали, морални и религиозни импулси. Обаче, в началото на развитието е съществувала Кант — Лапласовата мъглявина или нещо подобно (понеже нЕкои видоизменения се внесоха в Кант — Лапласовата теория от времето на Кант и Лаплас до сега). А в края на развитието какво предстои?
към текста >>

Спенсер разглежда детето като член от външния механизъм на природата Съществената част на всички представи, които са плод само на външното естествонаучно изследване на живота, не седи само в научната им стойност.
И такова отнасяне към живота е вляно и в тези хора, които може би не знаят подробностите на този начин на схващане нещата. Същото отнасяне към живота е вляно, преди всичко, във възпитанието. Вярно е, че в днешното училище възпитават и чрез религиозни представи, Обаче, ние с това дохождаме до една пропаст. Защото онзи, който има религиозни представи редом с интелектуалистично — естествонаучни, дохожда до вътрешно раздвояване (вътрешна лъжа, неправда), макар това и да не се проявява външно. И това вътрешно раздвояване, макар и да остава несъзнателно, действа разрушително на живота. Спенсер разглежда детето като член от външния механизъм на природата Съществената част на всички представи, които са плод само на външното естествонаучно изследване на живота, не седи само в научната им стойност. Важно при тях е и онова разположение на душата, което причиняват. Представата, която си създаваме за човека като крайна точка на животинското развитие, ражда важно и дълбоко действащо душевно разположение. Тая представа в същност е отговор на въпроса: „До колко човек е най-съвършеното животно? “4) Чрез този въпрос, — и когато той остане в подсъзнанието па човека — човешкото в човека се отстранява. Херберт Спенсер вярно почувства това отстраняване, което е като последица от интелектуалистично естествонаучното схващане на света.
към текста >>

Херберт Спенсер вярно почувства това отстраняване, което е като последица от интелектуалистично естествонаучното схващане на света.
Спенсер разглежда детето като член от външния механизъм на природата Съществената част на всички представи, които са плод само на външното естествонаучно изследване на живота, не седи само в научната им стойност. Важно при тях е и онова разположение на душата, което причиняват. Представата, която си създаваме за човека като крайна точка на животинското развитие, ражда важно и дълбоко действащо душевно разположение. Тая представа в същност е отговор на въпроса: „До колко човек е най-съвършеното животно? “4) Чрез този въпрос, — и когато той остане в подсъзнанието па човека — човешкото в човека се отстранява. Херберт Спенсер вярно почувства това отстраняване, което е като последица от интелектуалистично естествонаучното схващане на света. Затова той казва, че при наказанието на децата, да избягваме всички наказания, които не са в причинна връзка с постъпките им, Когато едно дете си играе с огън, и ние, боейки се да не си причини вреда, го наказваме, тогаз между наказанието и изгарянето на детето няма разумна връзка. Ако, обаче, ние го оставим да се изгори — макар и слабо — тогаз това изгаряне следва причинно от детската постъпка. И към това трябва да се стремим, казва Спенсер. Това си мнение той изразява така: „С възпитанието трябва да станем съблюдатели на причинната зависимост между явленията“. Очевидно, това е явление с логическа последователност на външния естествонаучен начин на мислене в педагогиката.
към текста >>

И към това трябва да се стремим, казва Спенсер.
Тая представа в същност е отговор на въпроса: „До колко човек е най-съвършеното животно? “4) Чрез този въпрос, — и когато той остане в подсъзнанието па човека — човешкото в човека се отстранява. Херберт Спенсер вярно почувства това отстраняване, което е като последица от интелектуалистично естествонаучното схващане на света. Затова той казва, че при наказанието на децата, да избягваме всички наказания, които не са в причинна връзка с постъпките им, Когато едно дете си играе с огън, и ние, боейки се да не си причини вреда, го наказваме, тогаз между наказанието и изгарянето на детето няма разумна връзка. Ако, обаче, ние го оставим да се изгори — макар и слабо — тогаз това изгаряне следва причинно от детската постъпка. И към това трябва да се стремим, казва Спенсер. Това си мнение той изразява така: „С възпитанието трябва да станем съблюдатели на причинната зависимост между явленията“. Очевидно, това е явление с логическа последователност на външния естествонаучен начин на мислене в педагогиката. Обаче, към какво води това приложение? Това ще разберем, когато схванем, що значи да направим детето член във веригата на при чинните зависимости. Тогаз човек за нас става само една част от външната природа.
към текста >>

0.26882910728455