Търсене в текстове за 'Чума'

24. 1.5. Миркович, Русчо (Руско) Вълков. Автобиография (01.04.1883). София: НБКМ, БИА. ф. 169. инв. оп. II-B 3051 / преписал Вергилий Николов Кръстев.

ТОМ 35

Дядо ми умрял през названото „голямото чумаво време”48, като не зная коя година, но мисля да се е случило около края на 18 век или в началото на 19 век.
жизноописание с намерение, първо да ви запозная с произхождението на фамилията Миркович, втору да ви оведомя с добрините и злините на моя живот, когото ази съм прекарал в разстояние на 66 год. възраст, която днес съм достигнал, и трето да ви докажа като какви политически преврати съм преминал. И от всички тези мисля, че не малко има да се ползвате, ако бъдете разумни и разсъдливи, и слушайте... По предание знам, че баща ми Вълку Мирков произхожда от селото називаемо Ченгене Сарай, близо до село Стралджа - Ямболска околия, разорено по времето на кърджалиите. И днес на мястото му се съхраняват някои развалини от някои съзидани здания в предишните времена от тухли и киреч и се проумява, че реченото село Ченгене Сарай е било голямо и населено с хора богати както от турци, така и от българи. Дядо ми Мирку, ако и да е бил земледелец, но същевременно е бил и търговец, който се занимавал него време с манифактурни стоки, които разнасял по околните села и заобикалял панаирите, като носил стоките си на коне, без да е имал отворен дюкян нейде, а за такъв е служила къщата му в село Ченгене сарай. Дядо ми умрял през названото „голямото чумаво време”48, като не зная коя година, но мисля да се е случило около края на 18 век или в началото на 19 век. Баща ми останал сирак на около 14/15 год. и наследник на добър имот, но като нямал настойник, парите, които имал заровил в земята, една част откраднали неговите най-близки роднини, а пък други пък заровил и не можал да намери. Другите движими и недвижими имоти, като се прахосали и обрали, най-после с една малка част пари дошел баща ми тук в града и постъпил при едното художника да се учи художество да шие калеври и папуци. И той като постоянно се занимавал с туй художество достигнал един капиталец и отворил дюкян, като прибрал слуги да му работят. И с тая търговия и художеството произвеждал препитанието си, дето най-после се оженил за една сливенка (името й не помня), и ако да е бил честит и добил едно чадо и брат мой на име Димитър, но след някоя година като е поболяла и умряла, и баща ми останал вдовец.
към текста >>

Понеже тогава тук беше почнала чумата да върлува, пазеха ни 20 дни карантина, сетне влезнаха в града, като наеха къща.
Помня само, че баща ми сърдито приказваше защо не сме били гръцковци. И тъй останах да следвам учението си пак при Димитър и следвах чак до началото на 1829. И понеже почна войната Турция с Русия и минаваше много войска все башибозук и не можеше да се ходи свободно, и по тази причина напуснах училище. През лятото, на 1 август руската войска превзе града ни и стояха тук до месец април 1830 и тогава се оттеглиха. Но при тяхното оттегляне нашите българи от Сливен, Ямбол, Карнобат, Айтос, Анхиало, заедно със селяните % почти се преселиха едни във Влахия, други в Бесарабия и една част в Карали, между които беше баща ми с всичката си фамилия, като остави тука къща, лозя и други имоти, запъти се за Анхиало и от там по море излязоха на Галац. Понеже тогава тук беше почнала чумата да върлува, пазеха ни 20 дни карантина, сетне влезнаха в града, като наеха къща. След някой ден баща ми отиде в Браила и понеже турците се изселваха из Влашко по условията на сключения мирен Едирненски трактат, баща ми с някои наши сродници купиха една доста добра къща за 2500 гроша и тъй се преселиха в Браила на своя къща. В 1831 год. баща ми [ме] даде чирак терзия на някой си българин на име Тодор Савув от село Жеравна, който имаше и манифактурен дюкян и при когото чиракувах 2 год. Не помня добре дали в 1830 или 1831 год. за пръв път се почна холерата, която държа около един месец, но бе толкова силна, гдето хората като вървяха в пътя като се удряха в челата, падаха и умираха, и милото умираха с кръвопускане.
към текста >>

25. 2.1. Униатското движение по черковния въпрос / Г. Миркович. Сливен: скоропеч. Български знаме, 1897

ТОМ 35

В чумавото, 1834-35 г., помня, имахме за учител прочутия Чокала, от когото трепереше мало и голямо; той е имал една от най-големите заплати - 10,000 гроша за три години.
Може ли някой отказа, че не е Униата, която разсипа тия произволи и злини? Почти всякога черковни епитропи биваха тези, които съчувстваха горе-долу на владиката и се подкрепяха от гръкоманите. Черковните доходи, вярвам, не са били по-долу, отколкото са сега, ако не и повече, понеже тогива хората бяха по-набожни и ходеха в черква повече, отколкото сега. Разходите обаче бяха никакви. Повече от 5-6000 гроша на година нямаше де да се харчат. В чумавото, 1834-35 г., помня, имахме за учител прочутия Чокала, от когото трепереше мало и голямо; той е имал една от най-големите заплати - 10,000 гроша за три години. Друг главен учител, като него, Сливен не е имал, освен Добри Чинтулов, по-после за когото ще говорим. Епитропите в това време не са имали ни входящи, ни изходящи, ни никакви други тефтери. В една кесия са тургали парите, от която са и харчили. Което останело, считало се за излишък. Работите се вършили по комшийски: да се крепим!
към текста >>

26. 2.6.3.2. Унията (1860-1863) и Драган Цанков - ръководителя на движението.

ТОМ 35

Така католическият архиепископ Брунони, като го назовава „камък на препъването”, „чума на унията”, настоява Цанков да бъде отстранен.
Опитите за налагане на чуждо национално духовенство независимо от формата, която приемат означават грубо пренебрегване на цялата агитация, която той водеше чрез вестника си „България”, влизат в остро противоречие със стремежите на българския народ за духовно освобождение. Затова Цанков твърдо и последователно ги отхвърля. От своя страна католическата пропаганда се опитва всячески да сломи неговата силна опозиция. Но по какъв начин - чрез изолирането или приобщаването му, сред представителите на Ватикана липсва по този въпрос единомислие. Поради съпротивата, която организира срещу линията им, далеч в миналото остават и техните ласкави отзиви за него. Така католическият архиепископ Брунони, като го назовава „камък на препъването”, „чума на унията”, настоява Цанков да бъде отстранен. Арменският архиепископ Хасун пък, давайки си сметка колко опасен може да бъде издателят на вестник „България” за унията, предлага да се прояви отстъпчивост, понеже е способен, интелигентен и особено защото „в тоз момент не ще бъде лесно да се замести”. От подобни съображения изхожда и абат Азарян, който счита, че ако Цанков бъде отстранен, ще стане още по-голямо препятствие. Затова препоръчва да се потърси начин за спечелването му, като в същото време бдят срещу неговите „интриги”. Опасенията от големи смущения, които той може да предизвика с авторитета си, определят и становището на Д’Апзон, чието мнение Цанков да не бъде явно изолиран надделява. В края на краищата се решава, че за да се осуети публикуването на материали, разкриващи противоречията между българите-униати и мисионерите, върху „България” трябва да е упражнява предварителен надзор.
към текста >>

27. 2.16. Борбите ни за духовното ни и политическо Възраждане преди Освобождението

ТОМ 35

Друг пътешественик, който преминал през селата за 9 дни от Мачин до Русе поразило го контраста между богатството на страната и бедността на селяните, понеже, като на границата, през 10-20 години ставали войни, турците вземали добитъка, изгаряли селата им и селяните избягвали във Влашко и по горите, след войната отново се устройвали; често подир войната и чума ги заставяла да бягат по гори и планини.
Освен гдето при покорението на България турците разорили и опустошили градищата, но това продължавало и по-сетне. По главните пътища, които водели за р. Дунав, Унгария, Австрия и през Македония за Босна и Адриатическо море постоянно се движели турски и чужди войски, които опустошавали и ограбвали села и градове. Населението бегало далеч по гори и планини гдето не можало да ги постигнат движащите се войски, също еничари и кърджалии. Адам Венер, който пътувал в началото XIV-й век казва, че от Белград до Цариград в продължение на 2-3 дневно пътуване не можал да види нито една къща и село. Друг пътешественик, който преминал през селата за 9 дни от Мачин до Русе поразило го контраста между богатството на страната и бедността на селяните, понеже, като на границата, през 10-20 години ставали войни, турците вземали добитъка, изгаряли селата им и селяните избягвали във Влашко и по горите, след войната отново се устройвали; често подир войната и чума ги заставяла да бягат по гори и планини. При тези условия не е било мислимо за никакъв стопански и културен живот, всеки гледал само да спаси живота си. Не стигало това, но и от зверствата на спахии, кърджалии и еничари се принуждавали да бягат, за да се спасят. От данъците най-тежкият бил кръвният данък, гдето за еничарска войска събират момчета 10-15 годишни. В 1610 г. в Чипровци дошли 300 еничари и почнали да събират момчета, населението се разбягало в ужас по планините и горите, за да крие децата си до като мине опасността; много родители осакатявали децата си за да не ги вземат войници.
към текста >>

28. 3.6.6. Завръщане на част от бежанците.

ТОМ 35

С него се замолвал Богориди да ходатайствува пред султана за въвеждане на реформи в Турция, които да гарантират не само правата на сливенци в намерението им да се върнат в „търговския и прочут оня град Сливен, но и тия на всички християни, жертва на непоносимия турски режим." Най-много почнали да се завръщат след 1833 г., вероятно поради това, че в тая година чумата престава да върлува в Турция.
Тъй че, завръщането е ставало почти ежегодно от 1831 г. до 1839 г. В 1836 г. е било изпратено официално послание до султана чрез княз Богориди от името на преселените във Влашко българи. То е било писано от Селимински в Плоещ и изпратено по инициативата главно на сливенци. С него се замолвал Богориди да ходатайствува пред султана за въвеждане на реформи в Турция, които да гарантират не само правата на сливенци в намерението им да се върнат в „търговския и прочут оня град Сливен, но и тия на всички християни, жертва на непоносимия турски режим." Най-много почнали да се завръщат след 1833 г., вероятно поради това, че в тая година чумата престава да върлува в Турция. Точният брой на завърналите се сливенци в града не е известен. На всеки случай, те не са били много и едва ли са броели 1000-2000 души. Тъй, че 12-13 000 души сливенци остават разпръснати из Влашко, Бесарабия, Крим и отчасти в Североизточна България. Граждани от Сливен в последния край са останали сравнително малко. Повечето били селени от Ямболско и Сливенско.
към текста >>

29. 5.4.2. Спомени за Диарбекир и Мардин. Писма до Стоян Заимов. 5.4.2.1. Писмо № 1

ТОМ 35

Дорча аз никак не познавах; но понеже се случи да преживея, като бях в Цариград, цялото лято в Ортакьой, дето се нахождаше той и още един приятел, Манол Иванов, че през последния този, запознах се с него; той ми се виде доволно развит и духовит, при всичко, че излезе от вънка кукла, а от вътре панукла (чума), както казват гърците.
Тъй аз изгубих едно цяло лято, дори и есента, подир една работа, от която не се появи никаква полза, освен едно сухо разклатване на идеите. Едно нещо само забележително за мене се случи, че в това време аз имах нещастието да се запозная със Софийския Митрополит Доротея, именуван тоже Дорчо, от приятелството на когото малко остана да ми прикачат въжето; за което ще дам пояснение по-нататък. Дорчо не беше человек за изхвърляне; той беше доволно духовит - само беше за злото, а не и за доброто: хубаво сирене, но в кучешки мех, както казва пословицата. Словом той беше българин, а духом - грък; словом той беше християни, а духом - турчин; Дорчо беше там дето имаше интерес и слава; за тези двете той мило и драго даваше и баща си продаваше. През живота си много пътя се случва, человек ненадейно да се среща и запознае с лица, от които може да има голяма полза или голяма вреда - случка, която е свързана, види се, със съдбата на человека. Дорча аз никак не познавах; но понеже се случи да преживея, като бях в Цариград, цялото лято в Ортакьой, дето се нахождаше той и още един приятел, Манол Иванов, че през последния този, запознах се с него; той ми се виде доволно развит и духовит, при всичко, че излезе от вънка кукла, а от вътре панукла (чума), както казват гърците. Неговата вънкашност ни приближи толкоз, че ни увлече да извършим с него и едно патриотическо народно дело, съобразно с обстоятелствата и времената: то стана по следующия начин: Понеже през пролетта на 1867 год., се появи Филип Тотювата чета, ние намислихме в есента на същата година да подкрепим нейното действие с един адрес, който обемаше с примери и доказателства доволно незаконните злоупотребления на турците върху българите, адресуван до сичките посланици и до самата Висока Порта; той уж произхождаше от един комитет находящ се в сред Балканския полуостров. Този адрес, под един прост стил, се написа от мене, а се раздаде от самия Дорча, придружен от един негов человек, на сичките посолства и на същата порта. Това беше първото ни дело с Дорча, за голямо наше и негово нещастие. __________________________________ 404) Бележка на Вергилий Кръстев: Писмата на Д-р Миркович до Стоян Заимов са били задържани от Д. Страшимиров, но по-късно се връщат в архива в „Народната библиотека” (на 17.XI.1927 г.
към текста >>

30. 5.4.2.7. Писмо № 7

ТОМ 35

Появява се чума от към Багдат, нужно беше да се устрои карантинен пост и да се постави един лекар управител; при сичко, че бех заточеник, от всеки друг, предпочетоха мен да назначат за главен управител със 700 гроша месечно.
Тъй и писах на покойния Берковски да не бърза, да отпусне време на изхода си, да почака да видим като какво времената ще ни посочат. При сичко туй, той не ма послуша, избяга с няколко другари. Благополучни бяха, че не се хватиха. Под подобно едно благоволение като се намирах, не ми оставаше никакво съмнение, че ще мога да извърша това що желаех когато искам. Още повече, че управителния мезлич415 (идире межилиши) хранеше към мене една благосклонност относително до медицинските потребности. Появява се чума от към Багдат, нужно беше да се устрои карантинен пост и да се постави един лекар управител; при сичко, че бех заточеник, от всеки друг, предпочетоха мен да назначат за главен управител със 700 гроша месечно. Нещо, което у нас, ако и еднородци, не може да бъде. Подобни случки произхождат повечето от местния обичай; по тез места турци и християни бяха привикнали да се търпят едни други и да живеят без разлика едни от други; те имаха почти едни и същи обичаи: жените на християните имаха същото облекло, същият обичай както и туркините: както едните имат харемлик, тъй и другите. Когато някой християнин заправи сватба, призовава еднакво турци и християни; подобно правят и турците. С една дума у тях търпимостта и взаимните симпатии се види да са по-добре развити, отколкото у нас нетърпимостта и антипатията: привичката е второ естество. От това у тях се забелязва повече наклонност към благодеяние, отколкото у нас, към злодеяние.
към текста >>

НАГОРЕ

0.86644196510315