Търсене в текстове за 'Октопод'

Помня вече една картина, но без подробности, но помня баща ми, със запретнати крачоли и с един дълъг прът да вади октоподи от морето (ловец на октоподи).

Когато са били веднъж в едно от лозята сестрите ми си вързали куклите на костенурки, които сме имали в лозята и които живеели в лозето. После залисани в играта не са забелязали как костенурките са отвлекли куклите им и те са се върнали вкъщи без тях. Имали сме една слугиня, която била сомнамбул и се катерела по водосточната тръба към покрива. Намерили веднъж шамията й на керемидите. Ходили сме на летуване в Деде Агач на Бяло море. Помня вече една картина, но без подробности, но помня баща ми, със запретнати крачоли и с един дълъг прът да вади октоподи от морето (ловец на октоподи). Помня това. После майка ми щяла да има шесто дете и при един опит да го махне с помощта на една еврейка Казес, тя се отровила и заедно с детето умира в 1918 г. При погребението първоначално тя била поставена в един ковчег с много цветя. На коя дата точно не знам, но аз съм се качвала на ковчега й върху цветята и те всички са се разплаквали на няколко пъти. Тогава един семеен наш приятел Атанас Иранов, който на времето бил издал един френски речник е бил на погребението на майка ми.
към текста >>

Той е като голям октопод, за да се освободи, трябва да се отреже кракът му.

Щом му покажеш мрежата си и той бяга. Сегашният вятър от североизток носи нещо ново. Ще ловят Антихриста. Времето дойде вече, отлагане няма. Единият му крак е в Румъния, другият - в Гърция. Той е като голям октопод, за да се освободи, трябва да се отреже кракът му. България ще е последния номер на пожара. Кармичните работи, ако има да се прекарат, не може да се отменят. Ако има пожари, ще ги заобиколят. Който може да заобиколи, ще остане, другите ще си заминат. Оттам ще гледат, от по-отдалеч.
към текста >>

Не, еврика, не шаран, а октопод.

Той е брат на Зорница, току-що дошел от Русе. Идва понякога да си приказваме. Живее в съседната стая. „Онзи” го обикаля. Показва му големите си шаранови уста. Не, еврика, не шаран, а октопод. Пуска пипалата си здраво. Постоянно му гадае нещо. Затварят се с часове. И онзи мъкне плодове - гощава го на Русеви. Той не знае каква радост и каква мъка едновременно ми причинява със своето идване.
към текста >>

Те ми казаха какво октоподът внушавал на Богомила, че ще стане голям човек - политик - аташе.

Оттогава последният е горд и неприязнен към мен. По-рано беше такова любезно разговорчиво момче. Над мене живее вдовицата инж. Милева с двете си дъщери Здравка и Соничка. Понякога ние си приказваме. Те ми казаха какво октоподът внушавал на Богомила, че ще стане голям човек - политик - аташе. Той тъй омаятелно говори, така тайнствено шепне и пронизва с „мистичните” си очи, че не е чудно Богето да си е въобразил не че ще стане, но че вече е някой чуждестранен аташе. Имам само 1 лв., който ако не се прибави към други 8 - не мога да си купя цял хляб. Добре, ще си купя само геврек и ще го дъвча бавно, както ме научи Генчо художникът. Той така се храни. Но затова пък картините му са тъй нежни и хубави.
към текста >>

Октоподи!

- На обед ще ми кажеш... - Благодаря, приемам. Ужасен педант съм, формалист, дребнав фанатик... И още какво, не чух? Жена му, обаче, въпреки всичко, се опитваше да му обясни защо го търси. Христов затвори телефона и започна да си мърмори: „Държавата превърнали в мущия! Кърлежи такива! Октоподи! Върху държавната снага!... Все вашата искате да бъде!... Ако мине. Но вземете си бележка, в моя дом „вашата” няма да бъде!...”
към текста >>

На Андрей му поолекна, защото прокобните му мисли бяха като кърлежи, хидри, октоподи, калмари... с многобройните си пипала смучеха живота му.

” Шосето в далечината се сливаше с улица „Граф Игнатиев”. Мъглата като студена плащеница обвиваше в неприятните си обятия София. В мъглата се вливаха пушеците на хиляди комини, потоци от миризми на хора, къщи, магазини, фабрики... се вливаха в мъглата, както помийте от градските къщи се вливат в градските канали. В тази въздушна помийна яма, шаваха хората и мечтаеха за щастие... От тук улица „Граф Игнатиев” изглеждаше като галерия на рудник, в който хората бяха рудокопачите на живота и щастието. Защото и истинските рудокопачи и червеите се навират в земята пак, за да живеят, да търсят щастие. На Андрей му поолекна, защото прокобните му мисли бяха като кърлежи, хидри, октоподи, калмари... с многобройните си пипала смучеха живота му. За щастие те бяха го напуснали, изостанали по шосето, защото тяхното царство беше в миязмите, мъглата, нечистотата и тъмнината. Те не можеха да живеят на високо и на светлина! Тук, само на около 2 километра от София нямаше мъгла, Слънцето грееше. По чистия сняг танцуваха децата на светлината - багрите на дъгата, облечени в искрящи и блестящи премени... Всичко тук беше весело, красиво, усмихваше се и Андрей се изпълни с радост. Светлината беше като пух, в който душата на Андрей потъна!
към текста >>

Безброй игли като оси го зажилиха, смукала на октоподи засмукаха, като змии го прегърнаха!

По средата на шосето беше отъпкан, премазан от валяка на хиляди крака и колела. Докато Андрей беше в колибата на Христов, той го импулсираше да живее и се бори с противоречията си. Прогонваше прокобните му мисли вън от него, които като се скитаха по улици, булеварди, кафенета, механи, на главите на разни хора, срещаха се със своите побратими, разказваха им за жертвата си - Андрей, и привечер всички наедно се струпаха пред колибата на Христов - изгладнели, настръхнали, чакаха да излезе Андрей. Андрей излезе. Студът на нощта, изведнъж го сграбчи от всички страни! Безброй игли като оси го зажилиха, смукала на октоподи засмукаха, като змии го прегърнаха! Нощта го пови в ледения си саван! Реакцията веднага започна. Той плътно почувства как противоречията му се надигнаха от най-големите дълбочини на душата му, и като лава на вулкан заизригваха с тътен и вой смрадлив пушек... Те бяха предрешени като глутница вълци, свирепи тигри, змии, скакалци, въшки, бълхи... и кръвожадно се нахвърлиха отгоре му, хапеха, късаха, лазеха неприятно, яхаха. Натъпкаха се в устата, ушите, стомаха, навсякъде където можеха. И всяко му натрапваше да проявява неговото естество.
към текста >>