Търсене в текстове за 'Морфология'

Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик.

човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др. Всички те до един са индивидуалности, които по някакъв начин определят отчуждението си от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик. Например Георги Миркович - Доктора завършва католически колеж и играе ключова роля в униатското движение за църковна независимост. От своя страна, П. Киров отказва принадлежност към която и да е църковна деноминация и в личните си бележки от 1907 г.
към текста >>

Подхващайки темата за другата страна на диалогичната морфология, всъщност пристъпваме към изключително сложната характеристика на индивидуалността на Петър Дънов, Учителя.

(1899 г.). Една година по- късно той пише: На 2 август ми се даде вътрешно това съобщение: Духът, който те ръководи, то съм аз, Михаил. Аз постоянно ще те упътвам, стига ти да бъдеш послушен на всяко мое повеление. За да заключим анализа на категорията ученик, могат да се формулират следните твърдения: П. Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално самосъзнание на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-съзнание, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация. Подхващайки темата за другата страна на диалогичната морфология, всъщност пристъпваме към изключително сложната характеристика на индивидуалността на Петър Дънов, Учителя. В контекста на този документален сборник става дума за 33-годишния Дънов, който само преди три години се е завърнал от САЩ с диплом по методистко богословие. В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура.
към текста >>

Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П.

Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането. Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното самосъзнание. В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация.
към текста >>