Търсене в текстове за 'Догматик'

Съвсем различен феномен е Църквата непосредствено преди и след великата схизма; тя също притежава спиритуалното начало на Голгота, но добавя екстракт от историческите експерименти на ранните църкви и първите вселенски събори, култивирайки ги в догматика и свещеническа йерархия; така тя формира себе си като типичен културен феномен с всички атрибути на институция.

Съвсем различен феномен е Църквата непосредствено преди и след великата схизма; тя също притежава спиритуалното начало на Голгота, но добавя екстракт от историческите експерименти на ранните църкви и първите вселенски събори, култивирайки ги в догматика и свещеническа йерархия; така тя формира себе си като типичен културен феномен с всички атрибути на институция.
От друга страна обаче, репрезентативността на всяко изследване изисква към всеки обект да се подхожда с цялата научна триада, за да се избегнат интердисциплинарни размествания и недоразумения. Научният обект трябва да бъде анализиран едновременно и в спиритуален, и в исторически, и в културологичен аспект, т.е. с три специфични инструментариума и едва тогава е възможно да се дефинира на коя от трите сфери принадлежи феноменално. Иначе казано, емергентният ефект на всеки обект се разкрива пред изследващото съзнание в строго определен културен контекст, притежава индивидуална историческа енергия и събитийност и произлиза от сравнително познаваем духовен импулс. Например ранните християнски църкви са пръв исторически експеримент на комунален живот, чийто импулс може да бъде открит в събитието на Голгота; феноменално те принадлежат само на историята, защото все още им липсва и култова консолидация, и институционално устройство. Съвсем различен феномен е Църквата непосредствено преди и след великата схизма; тя също притежава спиритуалното начало на Голгота, но добавя екстракт от историческите експерименти на ранните църкви и първите вселенски събори, култивирайки ги в догматика и свещеническа йерархия; така тя формира себе си като типичен културен феномен с всички атрибути на институция. По сходен начин би следвало да се подхожда и при интерпретация на текстове. Например посланията на апостол Павел са инспирирани от събитието на Голгота и са предназначени да наставляват първите християнски общини; поради това те би трябвало да се схващат като чист исторически феномен, без да им се вменява културна, още по-малко - институционална принадлежност, каквито несъмнено притежават писанията на светите отци на Църквата. Разбира се, текстовете на Павел впоследствие се интерпретират в най-разнообразен културен дискурс, дори с институционална преднамереност, но това е неизбежна съдба на всичко, което е достояние на историческа памет. Следователно интерпретацията трябва да разчита на метод, сроден с нещо като онтологичен структурализъм или структуралистична онтология, настоявайки на триадата духовен импулс-история-култура, която може да бъде открита в морфологията на всеки текст. Съчетани по този начин, онтологията и структурализмът добавят към интерпретацията емергентизъм с функция на саморефлексия, т.е.
към текста >>

Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност.

Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението. По този начин познавателните сили на съзнанието се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва. Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход на материализма трябва да се търси в Църквата.Специфичната природа на източноевропейското православие се състои в още по-строгото разделяне на това, което човек носи като свое човешко, и това, което е действителен духовен свят и живее като култ, стоящ високо над хората. Така в периода между IX и XIII век православният човек се формира като амбивалентна душевност, въздържаща се от постижения на свръх- сетивното в своя дух. Закономерна последица е постепенно отслабване на познавателните сили на съзнанието, а неизбежен краен завършек е социалистическият мироглед, т.е. пълен отказ от духовното и самоограничение единствено в социалната структура на животинското в човека. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход и на руския болшевизъм, и на източноевропейския комунизъм може да бъде открит в Православната църква.
към текста >>

В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец.

Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация. Разбира се, за да приемем, че се е състояла Българска реформация, би трябвало да е налице триадата духовен импулс-история-култура. Както се опитахме да докажем по-горе, спиритуалната и социалната дейност на Учителя П. Дънов притежава всички характеристики на духовен импулс.
към текста >>

Нима антирелигиозният социализъм можа да освободи от догматиката, обредността, церемониалността и идолопоклонството на клерикализма?

Социализмът си послужи с милитаризма. Но виждайки, след като капитализира труда и колективизира капитала, че тия два съюзника не са достатъчни, той днес гледа да привлече под най-благовидна форма и четвъртия фактор - религията. Защото целостта на кръга и на двете съвременни системи на диктатура - пролетарската и фашистката, фатално се налага: омагьосаният кръг се върти, макар като горна, господстваща на социалния зенит точка, да се явява ту клерикализъм, ту милитаризъм, ту капитализъм, ту социализъм. Напразно хората, които са свързани с този неумолим кръг, се мъчат да го разкъсат - рекат ли да сторят това, колелото на обществения живот не върви. Ето защо, дори и когато искат да се освободят от влиянието на властта на едно от тия четири течения, те се мъчат да трансформират енергията му и да я пуснат в обществения живот под друга форма. Нима антирелигиозният социализъм можа да освободи от догматиката, обредността, церемониалността и идолопоклонството на клерикализма? Той разруши едни догми, но изгради други; събори едни идоли, но възправи други, защото масата винаги се нуждае от идоли, на които да се кланя. Така е в света на отраженията: клерикализмът съответства на Любовта; милитаризмът - на Мъдростта; капитализмът - на Истината; а социализмът - на Правдата. Клерикализмът е изопачена форма на Любовта, милитаризмът е изопачена форма на Мъдростта, капитализмът е изопачена форма на Истината, а социализмът е изопачена форма на Правдата. Във всички тия учения се прилага насилието, принудата, убийството. Те всички, в края на краищата, си служат с едни и същи средства и методи.
към текста >>