Търсене в текстове за 'Индианци'

на вечността остава долу, в сенките на пропастта. Когато в късна есен с раница на гръб възлиза сам по поляните над иглолистните гори, тишината кънти под стъпките му. Ненадейно пред него излизат четири вълка и, настръхнали, жадно се взират в него. Вечното предизвикателство на дивата природа стои пред Вено на около петдесетина метра. Време за размисъл няма. Някаква първична сила се надига в него, той й се доверява, оставя я тя да действа вместо него. Тогава бойният вик на индианците се изтръгва из гърдите му и отеква в планинските простори. Вълците познават този глас, неговата сила. Пламъкът в жълтеникавите им очи угасва, те се разколебават и миг след това се оттеглят по своя път. Коя бе тази сила, която въплъти индианеца в сърцето му? Учуден от неочакваното си преображение, изникнало из дебрите на неосъзнатото, Крум наблюдава отдалечаването на вълците, които с отмерен и плавен ход изчезват зад близкото възвишение. Походката на вълците го впечатлява повече от тяхното странно поведение. „Вълците ми дадоха един добър урок" завърши разказа си Вено. Ако животните не могат да направят зло на посланика на Любовта, как е възможно тогава човекът да допуска насилие над подобните си? За онзи, който живее в противоречията на днешния свят, то е естествено, както са естествени студът през зимата и горещините през лятото. Той не може да примири доброто и злото в живота си. В борбата за живот само Божията любов може да сближи хората въпреки различията между тях. Универсалната Любов
към текста >>