Търсене в текстове за 'Дуализъм'

Определението, което той дава за хората на любовта, е валидно първо за него самия: “Всички онези хора, които са приели импулса на Любовта в ума си, сърцето душата и духът си, са хората на новата мисъл, хората на новия висок идеал. Те са изпълнени от един велик импулс и са готови на всякакви жертви за благото на човечеството. Тези хора тръгват по един нов път на живота - пътят на общото благо. Онези, които са приели импулса на Любовта, у тях е умрял стария човек на крайния индивидуализъм и егоизъм. Те са силни индивидуалности, но индивидуалности впрегнати на работа за общото благо - благото на цялото човечество. Хората, които са приели импулса на Любовта, мислят преди всичко за своите ближни, за великия идеал - благото и повдигането на цялото човечество, като знаят че благото на ближните им и благото на човечеството е и тяхно благо” ---------------------------------- * Статията се отпечатва със съкращения ________________________ Източник: Влад Пашов (1902-1974)ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ Влад Пашов (от Светозар Няголов) Друг типичен представител от братството е Влад Пашов, роден на 11 септември 1902 г. Баща му загива във войната. Цар Борис посещава голямото им семейство и нарежда да им направят къща, като дава голяма сума на майка му, а децата изпраща в пансион за сираци. Там той приема комунистическите идеи и му нареждат да убие царя, който се връщал през Араба конак с лека кола. Влад Пашов застава с два пистолета пред колата и я спира. Царят слиза, гледа го спокойно. В този момент
към текста >>

дреха на егоизма... Кога от себе си се отречеш, ще намериш своето аз. Тогава ще разбереш тайната на тайните: любовта ражда живот, мъдростта – светлина; истината – свобода“[10]. Кога е започнала ученичката на Пенчо Славейков, преводачката на Нишце и Хауптман, любителката на Ибсен да се отрича от своето Аз? Това е голяма крачка встрани от идеите на нейната младост и тя изглежда предизвикана от тежестта на индидивуалистичната представа за „Аз“. Всички пионери на българския индивидуализъм умират млади: Яворов – на тридесет и шест години, Петко Тодоров – на тридесет и седем, Пенчо Славейков – на „цели“ четиридесет и шест. М. Белчева вече наближава шейсетте и ясно усеща какво означава тежестта на опита да бъдеш горд индивидуалист. Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек. Затова тя си избира нов Учител, когото е готова да следва – не само в щастливите мигове, но и в скръбта. Нима би искала да прилича на онези американци, за които Учителя сам – в притчовия стил на Исус – разказва по време на първото ѝ посещение в неговия софийски дом: „В Америка има обуща, които струват един долар, подметките им са от мокава. Затова, който има такива обувки, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие – има Бог, дойде ли скръб, няма Бог за вас“[11]. В самото начало на 30-те години М.
към текста >>

Г. Радев показа, че в живота има нещо по-велико от едно добро социално положение и че той бе роден именно за това по-велико.Друга интересна особеност на нашия духовен аристократ, който иначе нямаше никакъв афинитет към политическия живот, бяха неговите твърде напредничави социални възгледи. Дейното му участие в два опита за колективен живот – в Ачларе през 1922 год. и в Русе през 1923 год. – говорят, че тия възгледи не са били само външно лустро у нашия другар.Въпреки своя краен индивидуализъм, Жорж бе постигнал забележителни превъзмогвания в държанието си. Неговото място в салона на Братството бе или при вратата или до някой краен прозорец, дето изготвяше своите майсторски резюмета. Ние го знаем като участник в братския оркестър, но никога – поне през последните десетина години – не чухме от сцената неговия чудно хубав тенор. Както е известно, статиите си обикновено подписваше само с едно малко „г", а великолепните си преводи най-често пускаше без всякакъв подпис.Нищо повече. Мимо положението, което заемаше като представител на младежкия клас и главен редактор на списанието, Жорж току-речи никога не изпадна в наставнически тон нито в писмената, нито в словесната си дейност – едно доказателство за силно развитата му самокритика.Работата на Г. Радев се отличаваше с ред и експедитивност. Всяко негово дело носеше белега на прецизността. Не ми е известно, доколко тая изисканост е наследено качество, но Жорж неведнъж подчерта, че го е развил до голяма степен под ръководството на
към текста >>