Ето един въпрос, на който не е съвсем лесно да се отговори. Защото, да се отрече, че науката има свой собствен смисъл ще рече да отнемеш от съвременното човечество най-големия бог, какъвто е „чистата" наука. Да потвърдиш пък, че науката има смисъл, човек рискова да изпадне в неловкото положение да не може да докаже това свое твърдение.
Научното знание в древността и през средните векове е било интегрално, универсално. Всеки малък факт се е съпоставял с цялата вселена, с божеството, с истината. И затова тогава се е дирил философския камък, елексирът на живота, безсмъртие и пр. Това научно дирене е било тясно свързано с религията, разбира се не с официалните черковни схващания на времето. Ориентирана така, или бидейки под влиянието на едни вечни положения, каквито съществуват в религията, науката на древността и средновековието се е стремила към тях. Тя е имала, следователно, свой смисъл. Учените тогава са дирили божествения промисъл във всичко сътворено, за да живеят в пълна хармония с него.
Менделеев в зависимост от закона на периодичността предсказа свойствата на елемента радий, който се откри в последствие от съпрузите в Кюри. Трябва, обаче, да установим, че самото откриване на радия от мадам Кюри от уранови руди е напълно случайно нещо. Примери от този род съществуват извънредно много. Негли те са най-многото в развитието на съвременната наука. Всички открития, научни истини и факти са резултат на упорен труд, на системни изучвания в дадена насока, Ала никога досега в модерно време, не са били резултат на една определена цел, към която да се е вървяло. Едва в ново време витализмът поставя една цел, към която са насочени всичките усилия на научното издирване. С него, с витализма, на науката, като цялост се възвръща загубената интегралност, загубения по-пълен път за установяване на истината - интегралната истина за живота, за насоките на мисълта и творчеството.
В туй отношение ние виждаме какъв голям подем съществува у много по-углъбени хора на науката. Този подем за углъбяване, за разширяване и извисяване на кръгозора е подет независимо както от учени, така и от писатели и философи. Ще споменем само за делото на двама, различни първоначално по кръга на работа, а сега независимо един от друг напълно сходни по единство на своите изводи. Те са големият писател Морис Метерлинк и големият учен Едгард Даке. В душата на Метерлинк е внедрена углъбената мисъл. Той като писател не разделя физическото от душевното. Напротив, той навсякъде подчертава силната намеса на душевното във всяка проява на физическото. Нещо повече, физическото за него е само една символическа проява на душевното, на метафизическото. Това основно положение Метерлинк подчертава наново с дебели линии в своите множество книги третиращи научни проблеми, които той пише от десетина-петнадесет години.Ние познаваме чудно хубавите му книги, написани в този дух. Някои измежду тях са: „Мъдростта и предопределението", „Погребаният храм", „Смъртта", „Великата тайна", „Животът на пространството", „Великата феерия",„Животът на термитите", „Разумността на цветята" и мн. др. във всички тези книги Мор. Метерлинк се стреми да проникне във всяка най-малка проява на животно, растение, човек, небесно явление или такива в света на най-малкото, в света на инфинитесималните величини - атоми, електрони, корпускули, йони, неурони, ако щете кванти и „супракванти" и да установи и да се възхити от разума, който Ги одушевява. Трябва да се четат неговите книги с внимание и без предразсъдъци, за да може човек да се приобщи наистина с великия разум, който работи навсякъде в природата. Писателят, драматургът Метерлинк сложи своя вдъхновен пръст в областта на съвременното научно знание и внесе един смисъл в него. Този смисъл е без съмнение метафизичен, защото ние виждаме само проявата на разумното, което оживява нещата, но „Разумното" съществува. И към него трябва да бъде крайната цел на научното издирване. Това прави Метерлинк, заедно с хиляди други които не споменаваме тук. В този смисъл практицизма, който съществува в съвременната наука не е никакъв научен смисъл, защото това не е установяване на истината, а само приложение на събрани факти. При това този научен практицизъм пречи за едно правилно миросъзерцание. Той създава и всички егоцентрични тежнения в човека.
Последната книга - „Първичен свят, митове и човечество", Даке посвещава на „тези, които признават, че истинското разбиране е вяра". Още в предговора срещаме следната мисъл, която е легнала в основата на цялата книга и светогледа на автора: „Науката като такава, било то и най-простото описание на нещо, може, в своя стремеж за чисто познание, да има само метафизичен смисъл - или тя няма никакъв". И по-нататък: „Да се хвърли мост между външното природонаучно към вътрешното-метафизично не е нещо трудно". В първата глава: „Теория и наука", срещаме между другото тези основни мисли: „Така ние оставаме вечно странствуващи. Тия дори, които дирят нови пътеки, те са „мечтаещите с голямата вяра". Ние всички сме вярващи, обаче, всеки от различно гледище, в зависимост от рождения час на своя духовен живот, под различна звезда на неговия зенит, с различен акорд и с различна сила. Науката живее чрез вяра - или, инак, тя само вегетира и трупа факти, или умира. Днес човек не може да мисли и изчислява с атоми и кванта, или да говори за историята на развитието на живота, ако той не вярва в тях и не би имал предварително една теория, преди още да открие нови по-дълбоки и задоволяващи факти",
„Пътят към истинското познание, към мъдростта е бил от време и ще бъде винаги в бъдеще само един: жива религия. По този начин всичко от само себе си дири пътя към метафизиката. Всичко, което казваме и мислим - ние всички, дирим в основата му - религия, доколкото ние мислим истината и пламенно искаме".
„Науката на 19 век е имала за цел да установи външния ред на световната картина; да установи механизма на външните сбития; по-добре казано: да нахвърли един светоглед въз основа на механизма. Вложеният капитал във всичките тези големи изучвания, открития, практически резултати, остана един и същ. Напротив, ние имаме всичките тези големи постижения за да станем многократно по-бедни душевно. И днес ние наново питаме: Що е истина? - Това самосъзнание води винаги назад към първоизвора, към религията. Там оживява наново Аз-а, човекът, единството. Вътрешно изживяното единство е във вяра. Тя е непосредствена, понеже не е опитност, добита чрез сетивата; това е наука, това е истина. Вътрешната страна на природата сме ние самите. Същината на човека е мярката и същината на нещата.
Ханс Дриш, в отговора на критиките срещу неовитализма, печатан в „Centralblatt für Biologie" през 1927 год., казва, че той е от 1917 год. убеден метафизик. И той гради науката и философията си на базата на един чисто метафизичен смисъл. Животът е нещо повече от материята, от механизма, в който се проявява. Той е вечен, той тика развитието към една цел. В развитието има целесъобразност, следователно, животът в своята основа е не само вечен, но и разумен .
Целият учен свят с бавни крачки, но сигурно идва да установи, че цялото тяхно „учено" дело няма никакъв смисъл. Трябва да се вгледаме дълбоко в резултатите от цялата съвременна наука, която води към разрушението на света, за да се убедим, че няма никакъв смисъл.
Само един метафизичен смисъл на науката е в състояние да й възвърне загубената душа и да оползотвори вложените за нейни цели капитали - човешки средства, неуморен труд и хиляди други жертви и животи.
---------------------------
[1] вж. Сп. Житно Зърно, год. IX. кн. 1.
