СВЕДЕНБОРГ

Ти беше metahomo и пилот
От някой странен кораб – свръхчовек.
Ти смел четеше в книгата – живот,
Де други сричаха от твоя век.

Ти беше нявга звездният рибар,
Що в лунна мрежа ловеше звезди,
И за провидство имаше ти дар, –
Ти лунатик се под луна роди...

Ти 6tme Божи син – Емануил,
И тъй сега чрез тебе с нас е Бог!
Бездетен, ти любов не бе вкусил,
Евгений – дал обет за девство строг.

Отключил в раковината море,
Четеше ти небесното везмо –
Дъгата хор на ангелите бе,
В дърво и камък виждаше писмо.

Дълбаеше ти в ледни самоти
На златното мълчание руда,
И в естеството и в душите ти
На Степените пътя разгада.

Ти слезе в хаос: хаос не откри,
Смъртта видя – цареше там любов,
В нощта надникна – грееха зари,
И свят звучеше хармоничен нов.

Дочу ти Логос – слово да звъни:
Там нямаше забрава, нито смърт,
И Съответствия като струни
Там свързваха в едно: дух, мисъл, плът.

Видя  ти първообраза живот
В кристала многогранен да блести,
В растението, в животински род –
По стълба творчеството да цъфти.

В човека, в ангелски небесен хор –
Хармония в единство да сияй,
А там сред тях – гори божествен взор
И дивни сфери, атоми без край.

На Космоса ти осите откри,
(Те бяха оси на Духа незрим!)
Вселена нова – в лунните зари,
И в слънчев блясък – Нов Йерусалим.

И ти предсказа бедния живот,
Видя земята нова като храм,
И там от тъмния човешки род,
От стари свет, роди се нов Адам...

8.V.1932 г.

Емануил п. Димитров