На едно място Ж. Ж. Русо беше казал, че най-голямото престъпление е извършил оня незнаен човек, който пръв е забил в земята четири колци и е извикал: „Това е мое1"
Разбира се, някога човешкото общество е трябвало да се организира, трябвало е да има собственост, която да се преработва и претворява според вложените у нейния притежател сили, трябвало е, поради низкия уровен на развитие, да се създаде мрежа от условности, която да спомага човешкия напредък, но човекът накрая се показал толкова заслепен в своята собственост, че я превърнал на идол, заради който заробил дори собствената си душа. В стремежа си да притежава и да нарича свое всичко онова, до което се докосвал, той забравил, че сам е във властта на сили, които не му позволяват да надхвърли дадени граници и възможности. Човек забравя, че е изваден из небитието по силата на една свръхволя, която го е взела в своята власт и която му е дала толкова свобода в подбора на неговите деяния, колкото е необходимо, за да върши той по свой почин и стил волята, легнала в предначертанията на световния план.
Човек живее на земята като господар над всички твари, като рядко си спомня, че има обязаности към по-висшите степени на космичното съзнание. Всъщност, защо се чувствува той толкова горд и властен? Защо често казва, че има безгранична власт и защо се опитва да владее и потиска другите ?
Във всички случаи, при нашите разсъждения, ще бъде полезно да уясним положението на човека, погледнато от едно място, до което ние, заблудени в катадневната житейска игра, рядко се отправяме със своето съзнание и размисъл.
Ние всички сме храненици или пансионери в един огромен дом, на който не виждаме господаря, тъй като неговото лице е скрито, за да сме свободни в подбора на деянията си. Цял живот се препитаваме от енергията на слънцето, която ежеминутно се струи с голяма щедрост към земята. Всяка минута то изпраща към земята лъчиста енергия, която се равнява на близо две калории върху 1 кв. см. Около една трета от тоя приток се поглъща от земната атмосфера, а останалата пада на самата повърхност на земята. Тая енергия произвежда безчислено много промени, които поддържат грамадното равновесие на жизнените процеси, от които най-важни с тия, които се извършват в зелените растения.
Погледнете белоцветната пролет, когато лумнат скритите сили на земята, до която се докосва слънчевия лъч, вижте палещото лято, когато по нивите се люлеят обилните класове на хляба, вслушвайте се в песента на жетвата, а после вкусете преизобилието на есента, за да разберете слънцето — неговия език, неговото могъщество, неговата преизобилна обич, с която непрестанно то дарява.
Защо тогава човека си позволява да се нарича господар на земята? Кое ни подсказва, че трябва да се отнасяме с такава безразсъдност и жестокост към по малките, които смятаме, че живеят от нашето благоволение?
Учителят-мъдрец казва на едно място следното: „Ако си една капка вода, не търси почит от хората. Влез в голямата вода и ще получиш почитта, която се пада на голямата вода." В тия думи е скрит отговорът на онова нестихващо питане за щастието и за смисъла на човешкия живот, около който въпрос се суетят с векове и хилядолетия умовете на философи и мислители.
При съзнанието за дребността и незначителността на откъснатото, отделното съществуване, човек получава нова воля за съзнателен и смислен живот в цялото, където да бъде докоснат от живителните струи на обединяващия дух. При това съзнание за немощта на изолираното човешко аз, ние ще се превърнем от господари над слабите в техни приятели и от играчки в ръцете на съдбата — в съзнателни работници и предани слуги на Великото.
Ще трябва да се оправдае с нещо изразходваната за нас енергия, а това оправдание се състои в това, да превръщаме омразата в обич, безверието в упование, отчаянието в кураж и невежеството в знание за великия и грандиозен свят, в който пребиваваме.
Херберт Касон, който е написал хубавата книга „Успех и жизнерадост", една книга с практически съвети за живота, казва на едно място следното: „Ние трябва да правим за децата си това, с което сме задължени към тия, които някога са го правили към нас". Това изречение, написано някак като практическа максима за отношенията ни в обикновения ни катадневен живот, крие мъдростта, която изразява отношението между отделния индивид и силите на космоса.
Няма сила вън от оная, която се получава чрез общението с великата душа на света. Как мислите, няма ли световен дух? Нима е възможно да има дъждовни капчици, а да няма океан, от който те са дошли, от който те са част?
Светът е организирано единство, в което всяко същество се ползува от обилието и обичта на по-горните, където всеки трябва да дава на следващия след него. Така се разбира думата „равенство", защото всяко друго измислено равенство е безсмислие. Ако ние бихме могли да погледнем света „отвън", бихме видели огромните извитъци на спиралата, по която възхождат съществата.
Само будните могат да прозрат законите на развитието. Ние сме заобиколени от мълчаливо изявяващата се мъдрост на Вселената. Стига да сме будни, ние можем да видим това, което е по-красиво от всяка мислима красота, по-внушително от всяка сила, по-величествено от всяка музика — щедростта на едно сърце, което е по-голямо от всички други на света. То струи водопади от обилна обич за всички вселени и светове, за всички пеперуди и пчелици, по крилата на които трепти същата красота, с която са надарени дълбоките и безкрайни селения на целия космос.