Богинята на всички изкуства е красотата; тя лее златно трепно обаяние и притиска в сладка омая душата, а любовта е, която им дава живот. Всички изкуства служат на своята богиня и кичат нозете ù с гирлянди от свежи цветя.
Любовта е слънцето, което милва нейното бисерно тяло и играе по златокъдрите ù власи. Хиляди погледи дирят тая малка богиня, защото тя е идеал на всички изкуства. Поетът плете от нишките на слънчевите лъчи топли песни, музикантът лее чудни звуци от своята среброструнна лира, а художникът рисува млада царица с диадема от брилянтни звезди.
Всички и всичко служи на тая малка богиня – красотата. Птичките пеят химни за нея, цветята ù поднасят своята благоуханна усмивка, а сърцата копнеят по нея.
Но има една чудна красота, която царствува над всички земни красоти. Тя е по-велика от сладкия чар, що разлива песента на поета; тя е по-дивна от звуците, които играят по хилядострунната арфа на певеца, по-велика от най-съвършеното изваяние на най-добрия художник на земята – това е красотата, която майката създава...
Майката носи душата и на поета, и на музиканта, и на художника – нещо повече – тя носи в себе си слънцето, което ги вдъхновява – слънцето на великата любов – само майката има този божи дар: да ражда истинската красота.
В тиха звездна нощ, когато земята се сгушва в топлата пазва на небето и звездите шепнат чудни легенди за великата тайна на живота, един божествен лъч пронизва майчината утроба и всред неземна радост, душата зачева красотата.
Тогава нейният поет се пробужда от дълъг сън и начева живот. Той ще напише с пламъка на звездите нова поема, Певецът ще удари по тънкострунната си лира и сладките звуци на новата песен ще достигнат далечни страни. Художникът ще извае нова богиня.
...И красотата ще почне да цъфти в майчината градина...
СКАЗАНИЕ ПЪРВО:
ЛЕГЕНДА 3А СЛЪНЦЕТО
То бе отдавна, в зората на човешкия живот, когато истината не беше слязла още на земята. Човекът в това далечно време не виждал слънцето и трептящите звезди. Той не виждал величието и красотата на небето. Гъст воал се простирал от единия до другия край на земята и скривал великата тайна на божия мир.
В зори небето пламвало нейде далече на изток и тоя пламък се носел високо над тях, загасвал на запад и тогава непрогледният мрак на нощта разпервал черни криле.
На пладне пламъкът достигал средата на небето и като брилянтна корона изпускал в кръг нишки от светли лъчи, по всички страни на небесния свод, които към края стават бледи. И тоя пламък те назовали Агни, Огънят на тяхната свещена Любов, който носел със себе си деня. Той всеки ден спохождал земята, обвивал я в своята нежна прегръдка и с топли целувки обсипвал нейната стройна снага. Поднасял ù скъпи дарове и кител шията ù с бисерни гирлянди, светлите ù коси с диадеми от брилянтни звезди, нозете ù, ръцете ù – с гривни от злато и корал.
Тъй текъл живота, в оная зора на човешката култура, когато истината властвувала далече от земята, в други небесни земи и слънцето и звездите оставали скрити за човешкия взор.
*
Високо над тях, отвъд светлината на любимия Агни, имало друга, чудна земя, обитавана само от деви. Тия деви виждали слънцето и прозирали през безконечното пространство на небето до другите звезди и светове – техният живот бил непрестанно съзерцание.
Родени от слънцето, изтъкани от неговата светлина и подхранвани от слънчевите лъчи, телесни божествен чар и красота. Очите им излъчвали звезден блясък, любов и тайна. Те не умеели да говорят – глухи били за вълшебната музика на живота, която трептяла край тях. Техните лъчисти души се разговаряли от най-далечни разстояния само с мисли. Но те не били щастливи. Дълбоко в душата на всяка от тях горяла тихо скръбта. Съдбата вложила в сърцата на тия деви силен копнеж по далечните светли звезди – и на всяка от тях било предопределено да се пресели в една от тези звезди, когато настъпи уреченият час.
През деня скръбта засеняла техните нежни лица, но вечер, когато небесната шир се обсипвала с хиляди трептящи звездици, велика радост заигравала в душата на всяка дева.
През цялата нощ съзерцавали тия далечни земи, опиянени от великата красота на Божия мир.
Мощната мисъл и великата любов на тия деви пронизвали като огнени стрели безкрайното небе и стигали до тяхната любима звезда.
И тогава, в тази далечна земя, настъпвала пролет. Цветята разтваряли своите пъпки и тяхната усмивка разнасяла далеко своя аромат. Птичките запявали химни и трепкали с криле високо по небето и радост изпълвала сърцата на човеците. Защото тяхната дева им се усмихвала, тяхното слънце ги гледало из дълбочините на небето.
Всяка дева била душата на всички живи същества, които обитавали в една от тези далечни земи.
Но тихата нощ неусетно протичала и пак настъпвал мъчителен ден – вечни били дните в царството на девите, защото докато настъпи нова нощ, изтичал един век.
Когато някоя от тия деви достигала своята зряла възраст, невидими ръце разкъсвали връзките, които я свързвали с родната земя и ней израствали ефирни криле – тя ставала свободна. Тогава нейните дружки изплитали за нея чудни одежди от звездни лъчи, накичвали нейното тяло с цветя и всяка от тях я дарявала със скъпи дарове, които трябвало да носи в новия свят, гдето отивала да царствува. Песни на радост летели по всички страни из тяхното царство, защото една от техните дружки става волна и щяла да иде да изгрее като слънце в душите на милиони същества, които очаквали с трепет своята богиня.
И в уречената нощ тя се прощавала със своите сестри, разпервала ефирни криле и литвала с бързината на мисълта из безкрайната шир на небето, сияеща от радост. Така тя летяла от слънце до слънце. Нейните очи пиели от светлината, що пръскали тия слънца, а душата ù се пълнела с дивната музика на звездите, що се разливала от неизмеримите пространства на небето. Тя не била вече глуха, светлината ставала за нея музика и музиката – светлина – в тази музика и светлина, тя долавяла живота на различните същества, които обитават тия светове.
И като прелитала край всички слънца и звездни системи, за да се опие от красотата, музиката и живота на тия небесни извори – пръснати по сребърния млечен път – тя се отправяла към последното слънце, към онази земя, която щяла да стане нейна нова родина и царство.
И когато тя наближава до своята любима звезда, в последната настъпвало неизразимо тържество. Цветята добивали нови багри, нова красота и техният дъх ставал омайно хубав. Птичките запявали нови, непознати дотогава песни, а сърцата на човеците трептели в неземна радост; те започвали да се обичат, славели небето и пеели химни на великата любов.
„Защото идела тяхната богиня, изгрявало и тяхното слънце, разцъфвала тяхната душа, но хората не знаели това...”
*
След една тиха нощ, пълна с омая и трепет, необикновената песен на ранните птички събудила жителите на земята. Бил първият ден на пролетта, когато красотата облича своята цветна премяна и посреща с китна усмивка новата година.
Удивление и възторжена радост заиграла в сърцата на всички, когато отправили поглед към изток.
Вместо трептящия пламък, който Агни запалвал сутрин на изток, там се издигало едно ярко огнено кълбо, чиято сияйна усмивка, разливала хилядоцветни трептящи лъчи, които будели в сърцето нова радост и музика.
Хората се трупали по стъгдите на групи и гледали как бавно се издига горящото кълбо. Велика радост се носела по цялата земя.
Светлото кълбо се издигнало високо над главите им и пращало по-обилна светлина и по-голяма топлина, отколкото Агни. То бавно почнало да преваля на запад и когато вечерта приближило пак хоризонта, тиха скръб свила всички сърца. Най-после то се скрило и огънят на деня угаснал. Те останали неподвижни. Здрачът се спуснал леко към земята и прелял тъга в душата на всички хора. От нийде звук – сякаш всичко се скрило в земята, ведно с новото светило.
Но когато те отправили поглед към изток, ужас се изписал на техните лица – леден страх свил сърцата им и разбъркал техния разум. На изток се издигало друго едно светло кълбо с бледа светлина, подобно на човешко лице, което иронично се надсмивало над изплашените човеци... Всички недоумявали. Тревожно се поглеждали едни други и мълком се запитвали: „Какво стана с Агни и що значат тия две светли кълба? Не е ли това някое страшно знамение за края на света?...
Полуда обзела душите на всички хора по земята. Струвало им се, че цялото небе е оживяло, че там има хиляди чудовища, с окървавени, искрящи очи, които всеки момент ще се хвърлят върху тях да ги погълнат.
Ужасът достигал крайния си предел. Хората се втурнали в лудешки бяг и техният писък огласил злокобна нощ. – Всички се изпокрили – и със затаен дъх очаквали ужасния край.
И в оная нощ само жертвените клади мълчаливо извиквали огнени езици към небето – всичко се скрило от лицето на небето.
Мъчително се занизали часовете, но краят не идвал.
Най-после зората запалила небето на изток. Светлината на деня проникнали в тъмните скривалища и донесла малко надежда в измъчените души. Хората започвали да излизат навън. Небето било чисто. Бледното засмяно кълбо и огнените очи на чудовищата ги нямало вече. На изток огнено-червената ивица започнала да става златиста, най-после на хоризонта се показала огнена точка, която бързо почнала да нараства. Пред техните учудени очи се показало същото огнено кълбо, което се било явило вчера вместо огъня на Агни. То се ослушвало благо и неговите топли лъчи галели изплашените им лица. Те забравили ужаса на предишната нощ и в очите им заблестяла отново прежната радост.
Тъй топло и весело било под лъчите на това златно кълбо!
То пак тръгнало по небето, издигнало се високо и превалило на запад.
И когато повторно се скрило под хоризонта, ужасът отново заиграл своя безумен танц по техните лица. Очите отново се запитвали тревожно едни други: „Ами ако на изток се яви онова бледо кълбо, което тъй страшно се смее, и ако пак се покажат огнените очи на ония чудовища от небето ?!”
Нощта разперила своите тъмни криле над земята. Бялото кълбо отново се показало на изток и очите на ония чудовища отново заиграли по небето. Страхът отново сковал безпомощните жители на земята. Но през тази нощ те не напуснали жертвените клади. Те прекарали в топла молитва чак до зори. Небето пак пламнало на изток и огненото кълбо се явило за трети път вместо очаквания Агни. Тогава песни на радост огласили цялата земя.
Тъй изгрял третият ден, след него четвъртият, петият... И животът зацъфтял с нова красота и сила...
Хората разбрали чудото, разбрали че Агни бе раздвоил своя огън на две светли кълба, едното пламенно на цветни лъчи, да изгрее през деня, което те нарекли Слънце, а другото – студено и мълчаливо, да освети мрака на нощта, което те нарекли Месец. А огнените очи на небето, които те помислили за чудовища, това били, по тълкувание на жреците, искрите що изхвърчавали от двете огнища на Агни, които Той раздухвал в студената и мрачна нощ – които те нарекли звезди.
*
Така слязла „девата" от царството на вечната светлина и станала душа на жителите на земята. Тъй изгряла „Истината" в душите на човеците и те прогледнали – видели слънцето, месеца, звездите – видели небето.
И животът зацъфтял с нова красота, величие и тайна, непозната дотогава.
И за човека се открил нов мир на изследване, нови извори на вдъхновение – той заживял с красотата и тайната на небето.
Така се сложило началото на новата култура – културата на слънцето, месеца и звездите.
