Това е най-силната дума на земята. Насъщният хляб е двигател в живота на личността, на обществата, на народите през всичките векове на историята. Хлябът насъщни е създал всичките придобивки на материалната култура в света: хляб насъщни е причина и за голямото развитие на духовната култура. По два пътя тръгват хората, когато имат хляб, когато насъщният е осигурен – или създават истински културни блага и ценности, или пък удрят през просото и от безделие и дирене на удоволствия разрушават всичко, заедно с това и себе си.
Кажете, обаче, някому днес, че той няма утре какво да яде, косите му ще настръхнат. И ако живее с тази отрицателна мисъл, той е способен да направи ред престъпления. От тази малка мисъл в очите на човека става толкова страшно нещо, че едва ли не се чувствува обхванат в пипалата на някой октопод. И той се бори, бори се страшно с „армии от гиганти”, подобно на Дон Кихот. Но липсата на насъщния хляб е голяма реалност, която не може да не бъде жив фактор за всеки обикновен земен жител. А и колко ли необикновени хора има по земята? – „Дай ни нам насъщния хляб”, така се молим ние всеки ден. И докато съществува този въпрос, на земята мир не може да има. Насъщният хляб движи човека напред, той го тика към нови условия, към нови ценности и блага.
Тъкмо тука се крие великата тайна за постоянната нужда от хляб. Хлябът е една реалност, той е и един символ на една друга реалност. Хлябът е символ на Божествената същност. И само Божественото е в състояние да движи нещата напред, само то може да се принесе в жертва за издигането и подържането на човека и на цялата природа. Христос в тайната вечеря изразява символа на хляба като тялото на Сина Божи. И това е Божествената същност Само така може да ни стане ясно, с какъв трепет човек очаква хляба, когато е гладен или пък с какъв жар се стреми човек да се сдобие и да запази насъщния. Това е вътрешният неугасим копнеж към Първопричината в живота, към Бога, който може да задоволи всички стремежи на душата и да утоли всякакъв вид жажда на сърцето и ума.
Не е лошото в днешния живот, че хората се стремят към хляба. Това е една безусловна необходимост за всички - за простия и за учения, за грешника и за светията, за глупавия и съвършения. Лошото седи в натрупването на хляба и на благата. Лошото седи в това, че когато човек се стреми да придобие насъщния, с който да утоли своя глад, той дири да осигури, колкото се може за по-дълго време. С това той развива само своя егоизъм и алчност. А тези качества са най-ужасните спънки в пътя на развитието. По този начин човек забравя, че има и други не по-малко съществени неща, към които трябва да се стреми. Човек трябва да нахрани душата си с най хубавата храна за душата, човек трябва да нахрани ума си с най-хубавите мисли, трябва да нахрани сърцето си с най-хубавите чувства. Най-хубавите мисли, хубавите чувства, това са все двигатели, творчески сили, които съграждат най-хубавите. ценности на живота.
Ако човек пренебрегне хляба и тръгне да дири най-хубавите мисли, чувства и прояви в някакви догми и норми, той ще стане един рицар, който има много хубави стремежи, ала винаги се сблъсква с действителността на живота, като с това той става смешен. Но от едно по-дълбоко гледище, за очите на мъдреца, на този, който вижда истината направо, не може да се оспори, че днешният стремеж на човека само за хляб – в най-широк смисъл на думата, сир. за задоволяване само на материалните нужди – е най-малко едностранчив, а от там и грешен, и вреден. Христос е казал: „Търсете първом царство небесно, и всичко останало ще ви се приложи”. Този закон е абсолютно верен. Ако човек би дирил първом вечните истини в живота и би нагласил живота си в хармония с тях, не би имало нещастия, не би имало страдания и ненужни борби и теготи. Това значи, човек да прецеди, да преоцени всичките си религиозни, научни, морални, обществени, семейни и пр. схващания и да остане само онова, което е вечно и безценно. Тогава ще знае човек, кои са неизменните творчески стойности на живота и ще може да създаде нещо много по-здраво и хубаво от това, което е създадено до сега. И когато учителите на човечеството говорят, че човек не трябва да се стреми първом да задоволи материалните си нужди, но духовните; когато те говорят, че не само с хляб може да живее човек, но и с всяко разумно слово, те имат предвид резултатите, които ще се създадат. Когато човек се стреми само към хляб и материални блага, тогава интересите на хората са. толкова разнородни, че се създават само крамоли, ежби и пр. Така и интересите на разните народи, разните общества, разните черкви и пр. са все различни и различни и те само се борят, разделят се, дробят се и са вечно готови да защитят с кръв тези си интереси. Когато пък за науката, за изкуството, за истинската духовна и философска мисъл на човечеството няма граници, няма народности, няма специфичности. Тя е безгранична, всенародна, еднакво ценна и полезна, творчески-съзидателна за всички.
Духовното сближава, духовното внася мир и творчество между хората; духовното издига над дреболиите и прави човека велик в дела, чувства и мисли. В това е истинският път, правилното развитие, вечните стойности на нещата, – добрини и блага.
Необходимо е това съзнание. Само когато то дойде, животът ще стане по-добър, хората ще станат по-умни, по-справедливи, по-благородни, с по-големи творчески сили за доброто на всички. Тогава може да зацаруват законите на Царството Божие на земята.
Хляб наш! Това е великият стимул в живота. Неизменният физичен и духовен двигател. Блажен е онзи, който наред със стремежа към материално благо, умее да постави на необходимата висота своя стремеж към духовното, към „разумното слово”, към вечните и неизменни творчески блага. По това се познава човекът на новото. На такъв човек може да се вярва, от него може с право да се очаква да съгради нещо неизменно и трайно в живота.
