КОГАТО БЯХ...

Когаго бях за погледа им праздник,
весталка, неразбулена  мечта, -
не се докосваха до мен съблазни;
гнездото си аз свивах в песента.

Молитвата си къпех във зората.
Над розовите снажни висини,
пред мене се усмихваше дъгата.
Дружах с орли, елени и сърни.

Морето си издигаше гърдите
и кораба ми с девствени платна
на свойта мачта нижеше звездите:
и озарена в бяла светлина,

в съня си бдях, сънувах се наяве;
и във стихиите дома си бях.
Не хвърлях мрежата си в земна слава,
не чувах ехото на ничий грях.

Под ясний свод, в чаровната градина,
берях цветя за скръбните сърца.
От Божий образ всякоя картина -
прилиташе с невидими крилца...