БРАТСТВОТО НА ДЕЛО...
Когато се изяснява едно явление не е достатъчно да бъде обяснено с думи. Истински разбрано става то едва, когато тези думи се превърнат в дела. Едно е да знаеш какво е цигулката - за какво служи, от какво е направена, как се свири на нея, но друго е да можеш да извадиш красиви тонове от нея. По същия начин, едно е да знаеш що е Бялото Братство, а съвсем друго е да си го приел в себе си и да си поставил живота си на основата на неговите принципи. Малцина са онези, които тук на земята още са просветнали, ставайки служители на Бялото Братство. Защото е истина, че Бялото Братство на земята може да се изяви само като начин на живот, живот - служение, живот - посвещение в полза на Цялото. В поместените по-долу материали ще срещнете младеж, който след разговора си с един от Белите Братя, променя своя път и решава да посвети живота си на една по-висока идея. Ще срещнете и Братът на най-малките, дошъл тук да изпълни една велика задача в служба на човечеството. Вие ще срещнете и Ученикът, поставен на най-сериозния изпит тук на земята - да поеме несъществуваща вина и да бъде осъден в един несправедлив процес, но да остане верен на своя Учител, т.е. Верен последовател на Братът на най-малките. Ученикът приема затвора като място за служение и не нарушава своя душевен мир, въпреки нечовешките трудности, с които е заставен да се бори. В мислите си той е свободен, защото е свързан на дело със Светлината, с Белите Братя. Той знае: Истински брат е онзи, който се жертва за своите ближни, който е готов сам той да пострада, а не те. Това може само онзи, който е превърнал идеите на Бялото Братство в свой житейски път, в път на служение.
НЕОБИКНОВЕНА СРЕЩА В ЦЪРКВАТА "СВ. ДИМИТЪР"
Църквата “Св. Димитър” е прочута и великолепно украсена.Тя е гордост в град Солун, най-мило прибежище на вярващите християни - различни по народност и съдба, макар и събрани по различни поводи в този град. Денят, в който четиримата приятели, тръгнали да стават монаси, влязоха в църквата,наречена “Касъма джамиси”, беше велики петък. Влязоха те във величествения църковен кораб и останах слисани от дълбоката тишина преди вечернята, а също от красотата и въздействието, което имаше върху тях неговият изглед. Безшумно тържество изпълни душите им. Със свещено смирение пристъпи Константин в полутъмното пространство към олтара, пред който бе поставено разпятието, тъй като според установения ред тази вечер службата се наричаше “Погребение Христово”. Тук-таме в дълбочината блещукаха кандилцата. Младежите приближиха до пангара, купиха си по една свещица и ги запалиха на свещника пред разпятието.
- Господи, Иисусе Христе, Богородице Майчице и ти, свети Димитре, благодаря ви за това, че ми подарихте живота. Сега ви моля да ми помогнете да сторя това, което съм намислил, и не само ради спасението на моята душа, но и за народа наш български - поробен и вързан с вериги. За този народ и за Христовата вяра искам да подаря живота си като служител на някой от манастирите на Света гора. Затова и дойдох тук. Може би така ще измоля милост за мене и за братята наши не caдe в Устово и родната наша Родопа, но и за цялата българска земя и людете по нея, които протегат ръце към вас, незащитени от никого, и само за това, че сме се родили българи.
Тишината на храма поглъщаше този шепот на Константин и сякаш ставаше все по-дълбока. На Константин се струваше, че някъде в този полумрак едно ухо слуша неговата молитва и разумява думите му.
Помолиха се и другите трима приятели, кой както си знае, и след като поразгледаха църквата, макар и не още осветлена преди литургията, тръгнаха. Когато стигнаха до вратата, от която се излизаше в притвора на храма, посрещна ги един стар свещеник в дълго черно расо, среден на ръст, с бледо постническо лице и със светли пленителни очи. Той спря пред тях и младежите един по един му целунаха ръка.
- Откъде сте, млади люде? - запита старецът с приятен, тих, но ясен говор. Старецът приказваше на български.
- От Варна, отче - отговориха някак отведнъж младежите.
- От Варна? Познавам тези места. А за какво сте дошли чак тука? - бе следният му въпрос.
- Тръгнали сме за Света гора, с Бога напред - отвърна Константин Дъновски. - Имаме желание да станем монаси.
- Много добре и много похвално за вас - каза със задоволство старият свещеник и като повдигна глава, изгледа отново младежите с поглед, в който имаше и благост, и дълбочина, и който поглед сякаш пронизваше сърцата им.
Старецът отново се взря и сега по-внимателно с чистите си, светнали от въодушевление очи в лицето на Констатина - устовския родопчанин - и рече:
- Млади момко, имам желание да се видя с тебе утре на това място и по същото време. Желая да те попитам нещо и сам да ти кажа някои думи. Ще дойдеш ли?
- Как не, отче. Ще дойда с всяко благодарение за тази покана.
Другият ден бе велика събота преди възкресение.
Премина нощта. Константин все още размисляше за тази среща. Не можеше да си обясни какво видя старецът у него и защо пред всички не заговори за това, което искаше да поръча, а го покани на отделен разговор.
Църквата "Св. Димитър" в Солун
Когато на уреченото време Константин отиде в църквата, преди да се срещне със стария свещеник, слезе в подземието, където беше гробът на свети Димитрий, запали свещица и се помоли. После отиде горе и разгледа църквата с голямо внимание. Домъчня му за това, че тази светиня на християнския свят се намира в чужди ръце. Така увлечен в разглеждане украсите на прочутата църква, както и в своите размишления, Константин долови, че вдясно от мястото, където беше застанал, се отбори една от страничните врати на олтара и погледна натам. Към него приближаваше старецът. Той стъпваше така леко, като че не вървеше по земята, а дългото му расо докосваше мраморната настилка.
- Бог да ти помага, синко! - изрече тихо и с мек глас старият свещеник, а този глас внесе нещо като полъхване на пролетен ветрец в душата му.
- Благодаря ти, свети отче - отвърна със смирено почитание Константин и целуна десницата му.
- Бог чу твоето молене - продължи старецът със същия кротък гласец, - но сега, в името на любовта Христова, кажи ми точно откъде си и защо искаш да идеш в Света гора?
Развълнуван от тази среща, Константин вдигна глава и се вгледа в чудните очи на стария човек, присъствието на когото той чувстваше едва ли не като знамение в този чужд град.
- В Света гора отивам, защото реших да стана монах, отче. Какво друго мога да сторя на този свят сред людските греховни дела и сред нашата тежка робия? Роден съм в Устово, в Родопите. Учих там нашия народ, доколкото можах, на нашето писмо и книга, а после с вуйко си отидох във Варна. Мислех си, че там ще найда успокоение и смисъл на живота си, но и там, както всякъде. Тегли ме нещо към светинята на нашия народ - към Света гора - и затова Господ пощади живота ми, тъй като страшна беше бурята, която преживяхме. А и гемията се разби в скалите. Не е ли това поличба, отче?
През цялото време време, докато Константин говореше, свещеникът слушаше със спокойствие и с неизменно благо изражение на лицето си. Когато обаче разказът на младежа завърши, в краткото мълчание между изповедта на Константин и това, което той се готвеше да му каже, лицето му се промени. Напусна го спокойното изчакване, което имаше дотогава, и в очите му заблестя пламък. Движенията му станаха по- енергични, по-властни, но онова, което най-много порази младежа, бе едно светло сияние над главата, което просветна за миг и изчезна. Константин не можеше да съобрази дали това е действителност, или сън. Студени тръпки и непознат свещен страх пропълзя по снагата му. Пот ороси неговото чело.
- Обични сине - започна старецът, - ти наистина си избрал добрата част за тебе, но спасението на душата ти не зависи от мястото, където се намираш, но от вярата към Христа - Господа. Не е отредено за тебе да станеш монах. Казах ти, че твоята мисъл е благочестива, намеренията ти - чисти и пълни с обич към нашия Създател и към народа, от който ти идеш, но пътят ти е друг. Той е белязан преди да дойдеш на тази земя.
Константин слушаше като захласнат тези необикновени думи, които го поразяваха. Та нали за да служи на Господа той тръгна към Атон? Не стигнаха ли преживените мъки в това пътешествие, за да стигне и получи прием в светата обител?
- И не мисли - продължи със същата мощ и убедителност свещеникът, - че всички онези, които са в Света гора, са праведни, защото там човек не би могъл да греши, както в света. Аз не ти говоря, защото искам да те отклоня от намерението ти, но желая да те уверя в името на Господа вседържителя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и любов да изработваш своето спасение. Затуй послушай моя съвет и иди на мястото, което ти е определила Божията промисъл, защото това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни промени. Очите ти ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча за уверение.
След две-три минути мълчание Константин разбра от внимателния поглед на стария свещеник, че той чака неговия отговор. Тогава родопчанинът каза:
- Не съм против волята Божия, която е свята.
- Не е достатъчно това, което ми рече. За да угодим Богу, необходимо е да се подвизаваме със силна вяра и в молитви до последния си дъх. Пък ако е потребно и душата си да положим за Евангелието. Ако пък някой желае да принесе много плод, трябва да има съвършена преданост към Бога, както Авраам, който без колебание искаше да принесе своя син като жертва, или пък като свети апостол Павел, който прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите братя. Без такава самоотверженост не може да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ особено сега, когато всичките сили адови желаят да потъпчат православието и славянството. Но нека морето се вълнува. Докато кормилото е Христос, корабът му няма да потъне.
Наново настъпи мълчание. Спря да говори вдъхновеният старец и зачака решителния отговор на младежа.
- Отче - обади се Константин с възрадвано лице и решителен глас, - с помощта на Христа и твоите свети молитви приемам с готовност да последвам съветите ти.
Георги Томалевски
Из книгата “Учителят на Бялото Братство” /неизд./
