Тихо притварям вратата, където дълго преседях сама на пътния праг. Очите ми са уморени от дълго взиране по пътя, отгдето мислех, че ще дойдеш. И дрехите ми вятърът разметна и разхвърли, че дълго той ме брули. Но нямам скръб в сърцето, а светло примирение. Аз не те чакам повече!
Разбрах, на тоя в земен прах потънал жизнен път не ще оставиш чистите си стъпки. Ще ги засипе прах, ще ги покрие кал и тези от людете, които ги познаят, ще страдат от това. Аз не те чакам в образ на земята, щастие!
