Всеки нов ден ни носи нещо ново, което като малка тухла се вгражда в голямата недовършена сграда на живота. Всеки нов ден ни изправя пред нови, непознати кътчета на човешкия живот, до които не е стигал още нашият поглед и нам се чини, че в тоя сложен лабиринт, на живота гасне постепенно всичко светло, радостно...
Това е наистина привидната картина на днешния живот. Всекиму се струва, че някаква студена, ледена обвивка огражда постоянно хората и те един за друг стават все по-чужди, все по-далечни. И колкото техните сурови, материални интереси ги трупат в големите градове, толкова душите им сред гаврата и шума бягат, отчуждават се една от друга...
Днес човечеството като че ли престанало е да ражда синове, които да творят с ум или ръка паметници на безсмъртието.
Всички днес са заети с това, да дирят някакво ефимерно щастие, и го дирят там, където никой не го е оставил. Из общата инертна маса излизат понякога по-силни, по свободни личности, които нямат звезда на водачи, но завистливите, малки, дребнави човеци ги убиват по ъглите на улиците, по пътищата, по горите, със същата безчовечност, със същата низост, с която изтребват и невинните животни.
Днес е шумният век на съобщенията и по цялата земя, по тънките жици, по въздуха, светкавично лети и писка вестта, от единия край на света до другия, тревожната вест на падение, на изтребване, омраза. Век на опънати нерви, век на безпокойство. Онова, което издига човека на неговото действително стъпало, се погазва за цената на дребни интереси, възникнали от „времето" от „условията" от „модерните нужди". Външната обхода, която безспорно има своето значение, изключително е заела местото на искреното и братско отношение, и лъжата в хиляди нюанси цари като някаква жизнена потребност. „Иначе невъзможно е да се живее" – казват хората. „Времето, векът е такъв"...
Няма злина днес, която да не лежи върху основата на някоя лична корист, а всички забързани в своя път казват, че няма време да се занимават с личността. Други пък са измислили друга лъжа и са я нарекли „условия". С тая философска лъжа на условията се оправдава всичко днес от едно голямо мнозинство, а тоя който върши престъпление е всякога спокоен, защото „още условията са такива." Разбира се „условията" все такива ще си бъдат, защото ние ги творим такива.
Е, кой ще турне край на лошите условия ? – Сигурно някои други условия. А другите условия знаят ли се? Не, защото при днешните „условия" не могат да се знаят другите и т.н. Лъжата става ултра.
Ако имаше други пътища, освен тоя тесен, но красив път на себеиздигането и личното усилие, то сигурно на земята досега щяха да настъпят очакваните дни на щастие, защото всички те се извървяха. Остава единствения верен път, а защото е малко стръмен и трънлив понякога, затова е неверен. И ония даже, които никога не са помисляли за причините, които ни въведоха в тоя затворен, тъмен път, се сещат при даден случай веднага да възразят, че себеиздигането, личната контрола и съвършенство е нещо бавно, скучно.
„Кога ще дойде добруването на земята, ако ние чакаме човеците един по един да се издигнат?" – казват някои.
Кога ще дойде това добруване – питаме ние, ако никой не работи над себе си, а само пита кога ще дойде? Кога е по-голяма вероятността да се напълни една стомна с вода, когато пускаме в нея капка по капка пречистена вода, или когато нищо не наливаме, а гледаме само и умуваме, че тя е все още празна? Сигурно някой на тая образна аналогия ще ми отговори така : Ще пуснем чешмата отведнъж и ще я напълним. Коя чешма? От водата на днешния живот ли ще налеем? Нашата стомна не ще ли се напълни с отровата, която ще вмирише цялата вода. И оня който пие такава вода, ще помни дълго нейния вкус! Днес народите пият все от бързо налети стомни и няма лек вече за страшния упадък...
Днес всеки стопанин трябва да помете пътя пред своя собствен дом, тогава цялата улица ще бъде пометена.
Личното съвършенство, усилието което човек ще направи върху себе си е най-реалното и то е принос към общото човешко подобрение. И днес, макар привидно да цари най-големият провал в човешката душа, е изработен усета за малкото добро и няма случай, когато на доброто да се не отзове друго някое добро.
Каквото е квасът за тестото на целия хляб, такова е усилието на личността за околните, когато, разбира се оня що го върши, не демонстрира това нито с проповед, нито с морални правила, нито с тягостно и скучно напомняне и изобличение, а само с дело.
Светостта днес ще трябва да се изрази само в пример за светост. Не е свещеническата тога, която ще те направи праведник и свят, както и дрипите, дето ще нахлузиш не са скромността, защото и Сократ веднъж е забелязал на един от своите ученици така: „И през скъсаните ти гащи се показва твоята гордост".
Днес трябват дела, трябва пример, дела на братство, пример на човеци...
Век на бързина живеем. Обективният ум е стигнал неимоверни висоти. Напредъкът в съобщения, в движение е отишъл далече от очакването даже. Всичко имаме днес. Наука, превозни средства, съобщения. Това е всичко великолепно, улеснява, спестява времето, но защо паралелно с това упада онова братско съчувствие, оная взаимност между нас? Защо днес всичко, което ние хората сме извлекли из щедрата природа се използва за най-долни, за най-безчовечни цели? Защо са опънати до болезненост нашите нерви и защо свойствената на живота взаимопомощ се е превърнала на борба ?
Отговорът се състои в това: Ние живеем сред погрешно грубо материалистично животоразбиране и сме загубили оная нишка на Ариадна, която в тоя сложен лабиринт всякога да ни спомня, че идем от далечна страна да научим опита на живота, да вникнем в неговия дълбок смисъл. Ние не обръщаме вече внимание на онова подсещане, което имаме в нашите души, оня тих глас на съвестта, който в редки, но вдъхновени моменти ни посещава. Това подсещане, тая тиха дума в нас е връзката с Висшето Разумно, което ръководи живота и духовни са ония хора, които знаят великото изкуство да слушат тоя глас и живеят по него.
Някои мислят, че духовният живот се състои в това, човек да промени коренно своя начин на живеене. Други смятат, че духовен е само оня, който е религиозен. Религията, това е една форма, един резултат. Това, което съставлява духовния живот, то не се вижда, то е един процес, едно отправление във вътрешната природа, който процес бавно, но смислено регулира и нашите външни постъпки. Важно е за човека да дойде до онова място, откъдето да схване, че в живота цари една-пълна връзка, една причинна зависимост, която нарежда и обуславя всичко. Знанието за това единство, ще превърне неусетно егоизма във взаимност, защото напредъкът на отделното и общото ще се явят координирани в съзнанието ни и ние ще премахнем всичко онова, което спъва другия, като насилие, ограничение, робство, защото ще видим, че ограничението, насилието, робството на другите отеква по невидим път и до самите нас.
Един източен мъдрец много успешно се изразява за духовното разбиране на живота, като казва: Религиозен живот, не е нищо друго, освен освобождение на съзнанието. В какво се състои това освобождение. Човекът е същество, което знае, то е същество, което носи в себе си в потенциално състояние знанието за живота. Дългият обаче път на неговия развой е натрупал върху него праха на едно забвение и ние сме усвоили неща, които далече не съответствуват на истината що живее в нас. Следователно да се учиш, най-често значи да се освобождаваш от невежество, така както за да просветна в някой мрачен ден, не трябва да се вкарва отнякъде някаква виделина, а да се разпръснат облаците, които пречат на слънчевата виделина да проникне до нас.
И ролята, смисълът на човешкия живот е именно там: да открием себе си и всички, които ни заобикалят в тая тънка каузалност на живота и определим нашето отношение към самите нас и всичко, вън от нас. Ролята на самия живот, ролята на възпитателя, ролята на мислителя, ролята на изкуството е тая – да събуди у нас Човека-Бог. Всичко останало ще премине и ще остане като помагало в тая върховна задача.
Това знание, тая истина се приближава все повече към нас и всеки нов ден ни донася нещо ново, което се вгражда като малка тухла в недовършената още сграда на живота...
Привидната картина на живота сега е най-печална. Китайски стени отделят хората едни от други, омразата е взела връх и борбата, жестоката братоубийствена борба е на местото на взаимната помощ. Но в сърцето някъде на тоя ад се гради и възраства новият човек. Буди се заспалото върховно чувство у някои и ни показва, че брат е тоя, в който виждаме своя враг. Това ново ще стопи онова, което не може да се разбие с никаква сила, както слънцето стопява ледовете, които ние не бихме могли със сила да премахнем.
Животът-Училище ще ни покаже онова, което не можем да намерим в книгите. Когато над главите на отруденото човечество изгрее слънцето на новия живот, тогава ще преминат сенките на заблуждението и нам ще остане само споменът за дните, през които сме живели в духовно неведение.
Но кога ще стане туй? Тоя въпрос тревожи всички и него задават тия, които ден и нощ хабят сили – искрено стремящите се и ония даже, които никога в живота си не са мислили за туй що става.
От нас зависи.
Нам е дадена свобода да отдалечим в безкрая дори неговото появяване, ние сме творци да го приближим до прага на една най-скорошна епоха...
Единият, силният, свободен един, е творец на цялото, защото цялото се раздробява и едното е неговата съставна част!
