О, майчице земя, нима си отредена ти за кръст
на всяка смела светла мисъл, чийто пламък лумва
през пепелта на днешното далече в бъднини? —
Със жилести ръце прегръщам твойте далнини.
И с вяра и любов докосвам те и те целувам. —
О, майчице земя, по устните ми лепне дребна пръст.

Размахва се със трясък мълниен топор —
страхотно тътнат небесата.
Превили стволи дървесата —
на бурята отбиват мощния напор.
А час, и ето, от небето се засмя
и в блясък слънцето надникна.
Пастири весело подвикват,
и пара се дими над мократа земя.

Сбрани в облака по Твоя воля,
парчета град, стремглаво нанадоле
хвърчат, разбиват се на прах в скалите.
Застенаха ли като мен орлите? —
Въззеха се над облака високо!...
А в земните недра дълбоко
водата ледена тече забързано. —
Не твоята ръка ли ще развърже
Скалите нейде в долината ? — Извор
ще бликне, а от хълма ще заслиза
към него весела пътека.
Ще грее слънцето, и пара леко
нагоре в облак пак ще се въззема...