Всички обичат живота. И ако така го обичат и желаят за себе си, чудно е защо тъй евтино ценят чуждия. Чудно е наистина с какво сърце убива един човек, който току що се е привдигнал от легло и може би е понаучил нещичко за цената на живота, чудно е как му дава сърце да убие някоя радостно прелитаща мушица. Досаждала му! Най-сетне, какво струва една мушица! Вярно е, една мъртва мушица нищо не струва, ала една жива мушица струва нещо. Ако не струваше, нямаше да бъде създадена!
В тия страници ние говорим за живота така, както всеки го знае – онова, което „знае" и най-простичкия човек, кога притвори очи и произнесе думите „живот", „живея".
Говорим не за оня живот: „съвкупност от ензимни процеси, които стават в живата материя", не и за тези или онези философски разсъждения, нито пък за онова всекидневно живуване на човека – а за живия живот.
И преди да разрешим простите проблеми на живия живот, които естествено произтичат от него, ние никога не ще можем да се възвисим до големите въпроси, които буди тази велика и красива загадка на Бога – Живота.
Ето що чух веднъж като вървях по една горска пътека. Момиченце, 4-5 годишно, върви с баща си. То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха. Изведнъж момиченцето спря на пътя. „Татко, виж, птиче!" Бащата спря. Побутна го с тоягата си. „Мърда ли татко?" – „Не, като че не е живо". И той натисна с тоягата си. „Недей, татко, нали ще го боли?" – „А, то не усеща, умряло е." – „Ами не може ли, татко, вече да яде като е умряло?" Бащата се усмихна и отминавайки, настави: как щяло да може, нали не е живо?"
„Мърда ли", „нали ще го боли", „може ли да яде" – прояви на живота.
Живо ли е едно дърво или не, лесно се познава: ако пролет напъпи и се разлисти, ако расте, ако се „движи", живо е; ако не мръдва нищо в него – мъртво е. На земята, движението е един признак на живота – без то да е самия живот.
Болката и насладата, скръбта и радостта, между които се люлее животът, са постоянни негови спътници и тях ги знае всяко живо същество.
Гладът и храната, като едно благо за живота – пак всеки живот ги познава.
И няма по-естествено искане от искането на всяко живо същество:
да му се дадат условия и простор да расте, „да се движи" по ония естествени линии, които вътрешните закони на живота му очертават;
Но ако всеки човек иска това за себе си, не е ли естествено да го даде и на другите? Благото, което човек иска за себе си, трябва да го даде и на другите. Законът на единния живот така ни учи. И тук – тъкмо тук стои възелът.
И понеже човек е мярка за своите ближни, понеже живее, знае що иска всеки живот. Затова не му трябват никакви външни норми, никакви писани заповеди, за да знае как да постъпи с всяко живо същество.
Не седи ли все още неразрешен въпросът за храненето, за хляба на човека? Че е така, показват болестите, що терзаят днес човека – и отделно всеки индивид и целокупния организъм на цялото човечество.
Ние всички знаем, че за да живеем, трябва да ядем. Ала що и как и колко – днес тепърва човечеството целокупно разрешава този въпрос.
Ние всички знаем, че за да живеем трябва да ядем. Но защо живеем ?
Чух веднъж един мъдрец да казва: „Ние ядем, за да живеем. Живеем, за да добиваме разумност. А добиваме разумност, за да познаем Бога".