През лятото на 1942 г. само няколко души братя и сестри имахме щастието да бъдем с Учителя на рилските езера. По цели дни бяхме все около Него. Един следобед сме край охлюва, каменното изградено построение във вид на спирала, Той беше дал идеята, ние бяхме градили в миналите лета тоя охлюв, който имал отношение или по-скоро символизирал еволюцията на българския народ. Разговаряме на разни теми, денят е топъл, езерните води синеят и блестят, огреяни от слънце. Изведнъж Учителя повдига за малко завесата и заговорва за мен, но в трето лице като, че аз не съм там: "Тя, Стоянка в миналото, последния, който я обичал, искал тя да следва медицина, но тя се уплашила и побягнала в манастир. Там се научила да служи на Луната, но после съжалявала, че не е учила медицина, затова сега ходи, наднича, интересува се от билки, но тя ще завърши медицина". Завесата се спусна, а аз останах да мисля и разбрах защо още като дете говорех, че ще стана монахиня, а като гимназистка украсявах стаята си с картини все с монашески сюжети. Защо тъй много исках да следвам медицина и не един път бях изказала съжаление, че това не стана. Но разбрах и друго, че дадено желание може да се отложи, да се изпълни в друг живот. Нека да разкажа и за един случай, който ме озадачи и по който УЧителя не ми даде никакво обяснение.