След като баща ни получи удар и след като оздравя с помощта на Учителя, ние решихме да отидем всички на Изгрева, за да може баща ми да Му благодари. Беше пролетта. На Изгрева подрязваха лозето. Учителят беше при лозите и Той режеше. Аз поисках да отида при Него, но сестрите от Изгрева не ме пуснаха. „Учителят е зает, не може да Го безпокоите!" Аз разблъсках всички наоколо и отидох при Него. „Учителю, баща ми оздравя и сега иска да Ви види!" „А, така ли? Цеко, ето ти ножицата и продължи да подрязваш!" Учителят пристъпи към баща ми и се прегърна с него и всички влезнахме в стаичката, в приемната. Седим и мълчим. Баща ми мълчи. Учителят мълчи и всички мълчим. Мълчим и се гледаме. Аз казвам: „Учителю, понеже баща ми не може хубаво да говори след удара, затова го е срам и мълчи." Учителят си вдига ръката и си слага пръст пред устата и ми показва с този жест, че трябва да мълча и да не говоря. Продължаваме да мълчим. След известно време Учителят каза: „Ако знаехте какъв разговор водехме с баща ви. Ако го бяхте чули, щяхте да се стъписате. А кой още присъстваше тука? Ако това знаехте само? Но вие нито чухте, нито видяхте." След това всички станахме, сбогувахме се и си тръгнахме. Учителят беше радостен, усмихнат и доволен от проведения мълчалив разговор.
