12. ЕЛА И ВИЖ

Беше към края на месец юли и началото на месец август на 1940 г. Аз току-що се бях завърнал от турската граница, където, като началник на артилерията на V-та Българска армия в продължение на три месеца пазихме фронта на тази граница от евентуално нападение от страна на турците. Фронтът, който отбранявахме се простираше от Черно море на изток до гръцката граница - на запад 220 км.

Германците, начело с Хитлер бяха разгромили със своята светкавична война Франция, и бяха установили своето господство над Западна и Централна Европа. След завръщането си от границата, аз още не бях влязъл в рамките на своята мирновременна служба, когато дойде при мен брат Методи Константинов и ми каза, че предстои едно отиване с малка група и Учителя на Рила, като Учителят му бил поръчал да покани и мен. Аз останах изненадан и зарадван, понеже отдавна аз мислено бях пожелал в себе си подобно нещо. От това разбрах, че Учителят е доловил това мое желание и затова бе наредил да бъда поканен и аз. От доста време аз вече бях във връзка с Учителя, имах доста опитности с Него, но все пак бях още много далеч от едно пълно познаване на нещата, на Учителя и на Братството. Аз напълно съзнавах това, поради което в себе си се бях поставил на последно място между другите братя. Аз се подготвих за това пътуване, макар да имах малко представа за него. На мен не ми бяха дадени никакви упътвания за подготовка и на какво главно да обърна внимание. Това беше голяма грешка. Оказа се, че аз не се бях подготвил добре за суровите условия на Рила, което Учителят схвана по свой вътрешен път и благодарение на Него Той ми създаде условия да мога да прекарам сравнително добре.

Аз не бих могъл да присъствувам там без тази подкрепа на Учителя, която ми е била давана и при други подобни случаи и то винаги незабелязано, скрито и тайно за нас.

Аз видях при какви условия Учителят прекара тези 7дни на планината. Те бяха едни от най-неблагоприятните. На мен ми беше доста неудобно, като виждах как Учителят се поставя на най-неизгодните условия, а на нас, макар и много по-здрави и млади, и особено за мен бяхме при по-добри условия. Аз се чувствувах засрамен в себе си и от обстоятелството, че като военен, прекарал най-суровите и тежки условия през време на войните - Балканската, Съюзническата и Първата световна война и мислех, че съм най-закален, опитен и готов, а се оказа, че съм много далеч от това, което Учителят проявяваше там. Нещо повече, аз явно виждах, че съм даже по-зле и от много наши братя. Моята представа за хората на братството, че са хора хилави, безволни, слаби и беззащитни, кротки като овчици се опровергаха напълно. Напротив, тук аз трябваше да констатирам, в хората на Братството качества, които не съм даже и подозирал по-рано. Пред външната мекушавост, кротост и отстъпчивост аз се натъкнах на вътрешна стабилност, самостоятелност и нов вид вътрешен героизъм, какъвто аз дотогава не познавах. Ето защо аз разбрах, че съм добре постъпил, като предварително в себе си бях застанал на последно място между поканените братя. Тази позиция беше по-изгодна и по-поучителна, защото гледайки отдолу нагоре, аз имах възможност да виждам във всички само положителните качества. Ако гледах отгоре на долу, щях да видя и отрицателното в тях, а какво щеше да ме ползува мен това?

Братята, които бяха там се проявяваха свободно, естествено и със своите положителни и отрицателни качества. Това ги правеше още по- симпатични и ме караше да виждам и неблагоприятните неща в по-друга светлина, и да ми харесват.

Един ден Учителят съвсем непринудено ми каза: "Ела и виж как аз живея и как Аз постъпвам и ти прави същото." ВЕЛИКИ СЛОВА! Голяма Истина, велики думи, излезли от устата на Един велик Божествен човек.

Е, да Учителю! Аз разбрах смисъла и значението на тези Твои думи. Те наистина напълно отговарят на проявеното от Вас, на примера, който ни давате. Те напълно отговарят на истината, която Вие приложихте в живота, в смисъл на знание, смирение, търпение и пр., но как бих могъл аз да правя същото, което Вие тогава правихте? За мен остава само примера ,идеала, образеца, но не и постижението.

Седем дена с Учителя! Тези седем дена, прекарани близо до Учителя и в братска среда за мен са равни на цяла епоха. И колкото повече времето се отдалечава от тези моменти прекарани заедно с Учителя, толкова повече те растат в моето съзнание и добиват по-голямо значение и толкова повече те стават по-скъпи и по-разбираеми за мен.

Не само за Учителя, но и за всички братя и сестри, които бяха там, аз бих могъл да кажа нещо важно и от значение, но за това се иска много време. Братството беше представено със своите най-изтъкнати представители. Всеки от тези представители носеше по една плоча от скинията. И всички представиха, според ролята, която Учителят им беше определил. Някои от тях играеха главни роли, други по-второстепенни, обаче всички бяха необходими за Божествената сцена. Следователно, всички бяха на своето място и нито един не беше излишен. Затворени в своите роли и места, някои братя и сестри не харесваха ролите на някои други от тях, обаче това не беше право. Мога да кажа, че всички добре играеха своите роли, но беше грешка да се мисли, че всеки може сам да представи цялото, без участието на другите братя и сестри. Аз си спомням за тези, които бяха тогава там и ще спомена само някои от тях. Някои може да пропусна случайно. Най-напред брат Боян Боев - неразделен от Учителя, верен, точен, изправен, смирен и кротък и всякога на поста си. Само за него би могло да се напишат цели страници, но засега аз само ще спомена за неговото присъствие. Следват имената на други братя и сестри: д-р Методи Константинов, Симеон Симеонов, Николина Балтова, Катя Грива, Милка Периклиева, Неделчо Попов, Влад Пашов, Савка Керемедчиева, Буча, Цеко, Дарлинг, Асен Арнаудов.

Малко встрани бе обособена друга група с брат Любомир Лулчев, а някъде горе на високо и съвсем заделено беше брат Борис Николов с Миката и Стоянка Илиева. Тук беше и брат Кръстю, с когото ме свързаха някои добри спомени. Дължа особена благодарност на брат Влад Пашов, който ми отстъпи палатката си, а той отиде някъде, неизвестно къде и сам доброволно се подложи на лишения и несгоди. Асен Арнаудов също направи голяма жертва, като ми даде дрехата си, без която аз не знам дали бих могъл да остана там. Имаше дни мрачни, студени, влажни, а нощите бяха мразовити и мъчителни. Имаше няколко момента, които бяха твърде важни за мен и заслужават да бъдат отбелязани. При един разговор в групата с Учителя, след привършване на обеда, Учителят пред всички ми зададе един въпрос от всеобщ характер. Това беше направено с цел да ме направи съучастник в разговорите, понеже аз само слушах и наблюдавах. Въпреки, че въпросът беше специален и преди аз да отговоря веднага се обадиха няколко гласа и започнаха да отговарят вместо мен, разбира се, отговорите им не бяха верни. След това аз дадох обяснение по въпроса, което не си схождаше с тяхното изказване, и което Учителят одобри. Мнозина останаха учудени и изненадани от това. А във въпроса на Учителя имаше нещо пряко и символично. Братята и сестрите не разбраха това. Аз бях доволен, че Учителят знае и разбира и живота на военните, въпреки че Той никога не е бил войник.

Преди един друг случай аз, Балтова и Славчо Печеников бяхме при Учителя и той ни даде по малко горски ягоди и след това каза: "На Славчо Печеников - ти си Германия; на Балтова - ти си Италия; а на мен - най- после - ти си Англия." С тези думи Учителят остави в нас задача да мислим и да си обясним смисъла и значението, които той влага в тези свои думи. Аз не бях много доволен и поласкан тогава, че представлявам Англия. Обаче това бяха думи на Великия Учител, които аз трябваше да приема и да си ги обясня откъм тяхната положителна страна.

Спомням си за друг един случай. Една вечер пристигнаха богомолците на нашия лагер - православни християни от Самоков, които на път за Рилския манастир пренощуваха близо край нас и бяха си направили отделен огън и в разговори до късно през нощта прекараха край огъня. Рано сутринта заминаха за Рилския манастир. Настана обаче лошо време, заваля сняг, беше мъгливо и студено. Те се върнаха, поради заболяване на една от жените. Тя охкаше непрестанно, измъчваше се от болка в стомаха и искаше Учителят да й помогне като й отнеме болката. Учителят мълчеше. Той спокойно наблюдаваше болната, а тя даваше вид, че е много болна и че може да умре, викаше, плачеше и беше недоволна, като роптаеше, че никой не й обръща онова внимание, което тя очакваше. "Дъновистите не били добри и услужливи, както била чувала да се говори за тях." Аз недоумявах от всичко това и се отстраних. По-късно те вече си бяха заминали за Самоков, ние бяхме събрани пак при Учителя и Той каза: "Тя беше изяла много лакомства, като Учителят ги изреди с най-големи подробности." Тя преувеличава своето страдание и болки Учителят й беше казал какво трябва да направи. Тя е викала повече от страх да не умре, а тя е обичала много живота и себе си и се е бояла много от смъртта, но тя няма да умре, каза Учителят. Подобрението в нея е настъпило още при слизането от планината. Следователно, Учителят фактически пак й е помогнал, но не така, както тя е очаквала. И аз останах много доволен от тези обяснения на Учителя, защото имах чувството, че жената може да умре.

При завръщането ми, един брат- разпоредил - сам си беше присвоил това качество, мълком със своите обноски ме засегна много чувствително. Аз разбрах и си обясних това положение с обстоятелството, че той, поради своите убеждения, в мое лице виждаше не брата си, а някакъв военен, полковник, към които той питаеше омраза и следователно, аз трябваше да понесе обидите за моето служебно положение. В душата си аз чувствувах огорчение, унижение и обида.

Това ми беше като един изпит. Тази болка обаче остана в мен и ми направи лоши поражения в душата. Но това беше като малко горчица към великолепния банкет на Рила. Аз се върнах обогатен, възроден, с много знания и опити, но над всичко и сега още чувам думите на Учителя: "Ела и виж как аз живея и как Аз постъпвам и ти прави същото!"

Колцина от нас, които бяхме на Рила биха могли да кажат за себе си тези думи? - И въпреки, че от тогава минаха много години и сега аз с чиста съвест мога да кажа, че никой, освен Учителят не е достоен да каже това за себе си. Тук се крие и обяснението и на всички неблагоприятни събития, които дойдоха след заминаването на Учителя.

Аз зная, че нашите братя са много добри, но те още не са завършена картина. Дано колективното съзнание обхване всички нас, за да заработим задружно, да поправим грешките си от миналото и с това да зарадваме нашия любим Учител.