47. БОРБА В ПОДЗЕМИЯТА СЪС СЕДМОГЛАВИЯ ЗМЕЙ
Към края на следствието една нощ по Великден в 24 часа през нощта ме викат на разпит. Но ме водят, за да видя зловеща картина. Развеждат ме през едни галерии, а в тях тъмнота, като че съм гладиатор в римската империя и сега ме водят, за да ме хвърлят на лъвовете на арената. Но онези там римляни са имали правила и освен това са обучавали гладиаторите да знаят как да се бият, защото и в зрелищата има изкуство. А тук в тази епоха власт-вуваха същите духове от римската империя, но бяха по-изтънчени и по-зловещи. Водят ме, а не се вижда нищо. Отпред един милиционер, отзад друг, така че да ме сплашат, да ме разстроят психически, ама аз си вървя, усмихвам се отвътре и нещо в мен се усмихва и си пее. Състояние на духа. Завеждат ме в кабинета, една голяма стая, осветлението е много слабо, нарочно е направено така. И те имат опит - тъмните сили обичат тъмнината. Но аз пък точно тъй обичам и съм свикнал слаба да ми е светлината и затова това не ме смущава. В средата на стаята сложили един стол за мен, а тъкмо насреща е бюрото на прокурора Руменов, а пред него една голяма папка - досието на процеса срещу Братството. Отстрани са седнали 5-6 души следователи, които също ми задават въпроси. Изправен съм срещу змей с много глави. Едната глава си отваря устата и бълва пламък, а от пламъка излиза въпрос. Трябва да се отговори. Това е битка. Ако не отговарям е още по-лошо. Аз знам всички обвинения наизуст и за всяко едно обвинение съм подготвил отговор, който можех винаги да дам без да го променям. А той е всякога един и същ. А това ги дразнеше. Освен това аз не бързах да отговарям, когато ми задаваха въпроси. Постоя, настаня се удобно на дървения стол и чакам да минат 1-2 минути. Чакам, не бързам, а иначе аз имам отговор. Той е готов много отдавна, но аз не бързам. След пет минути, като видя че им става тягостно и започват да нервничат аз тогава започвам да говоря. Аз първо повторя въпроса, че го обсъдя гласно пред тях и така малко по малко идвам до отговора, който е готов в мене през тези девет месеца следствие. А те губят търпение. Накрая към 3-4 часа Руменов звъни със звънеца. Влиза милиционера. „Отведете го" и пак ме повеждат из коридорите из едни подземия, безкрайни стъпала надолу, защото те имат път по който трябва да ме водят. Хем да бъде по-дълъг, хем да бъде по-зловещ. Изпитана е тяхната метода. Изпитана и точна. От къде ли са я учили? Кой им я преподавал?
През вечер, през две ме викат на разпит. Понякога и през по-голям интервал. Те не бързат, те имат време, времето е тяхно. В килията има една дъска. Ако я бутнеш и тропнеш с нея означава, че искаш разговор със следователя. Ама аз не се докосвам до нея. Аз този следовател не го търся. Минаваха 15-20 дни - аз не търся никого. Не щях да говоря с него. Не ми трябва. А за затворника е най-страшното да не го викат при следователя, означава, че са го забравили във времето и са го натикали вдън земя. Но при мен беше друго. Мен следовател не ми трябваше. Аз имах с какво в себе си да се занимавам и с кого да разговарям. Можех да си провеждам в себе си разговор с когото си искам. Позвъня му по моя вътрешен телефон, онзи когото викам се обажда и така си говорим с него по цели часове. Свършвам разговора с един, после почвам разговор с друг. Изморя ли се да провеждам такива разговори, почвам да се занимавам с друго. Голяма борба бе. Тежка борба. Въпрос на издръжливост. На време и на воля. Въпрос за оцеляване. Или ти, или те. Един трябваше да бъде победител. Горко на победения. Така е във всички епохи.
