След 9 септември 1944 г. синът на Темелко Велин е изпратен на фронта. Ротата му се съсредоточава на гара Владая и докато чакат композирането на влака, за да ги извози на запад, той предлага на своя командир да го пусне да отиде до Мърчаево, за да се сбогува с майка си и баща си. Тръгват заедно с командира и отиват в дома му. Майка му Софиянка го пита: „Къде отивате, синко?" Офицерът отговаря: „Отиваме да бием немците."
Майка му казва: „Отивате да биете немците, но тук има един Учител, отбийте се при него, може да ви каже нещо важно за живота и за работата, която имате да вършите."
Те влизат в стаята при Учителя и провеждат дълъг разговор. Учителят им говори за войната и задачата, която имат да свършат. Накрая той ги благославя и те заминават на фронта. Дежа, жената на Велин, кърми детето си и плаче, понеже нямала никакво известие. Учителят я вижда, спира се при нея и я пита: „Защо плачеш? И косъм няма да падне от главата му. Ще си дойде жив и здрав. Понеже е много нетърпелив, сега аз го уча на търпение."
Действително след войната той се връща жив и здрав. На шинела му има 8 дупки от куршуми, но тялото му не е засегнато. Само палецът, с който натискал спусъка на картечницата, забира, надува се и го лекуват няколко месеца.
След посещението, което правят при Учителя, ротата на Велин заминава на фронта. Войната се води на територията на Югославия. В Мърчаево се чуват изстрелите и вечер се виждат светлините от залповете на оръдията.
Темелко се тревожи за единствения си останал жив син и решава да отиде на фронта - да го види къде е. Неговата умна другарка Софиянка му казва: „Къде ще ходиш на фронта? Тук е Учителя, дай да го попитаме и той ще ни каже какво трябва да направим."
Те чукат на вратата, Учителят ги приема. Двамата плачат и Темелко му казва: „Единия син загубих в казармата. Вторият е на фронта и искам да отида да го видя какво прави." Учителят се усмихва и казва: „Ти и да отидеш да го търсиш, никъде не можеш да го намериш, Той сега е обграден от немците и от време навреме му пускат храна със самолет. Когато храната падне в окопа му, той си хапва, а когато вятърът издуха парашута настрани, той гладува. Покрай окопа има много киселици - диви ябълки, и той яде главно тях. Той е много нетърпелив и сега учи търпение. Бройте от днес 10 дена и той на десетия ден ще дойде и ще ви разкаже всичко, каквото е преживял."
Темелко и Софиянка целуват ръка на Учителя, благодарят за хубавия съвет и излизат от стаята му. Започват да броят дните. На десетия ден, в 11 часа преди обед, Велин си идва у дома и баща му го пита: „Ти да не си беглец, че идваш сам?"
Велин отговаря, че са го пуснали в отпуска като награда за неговото геройство. Той е картечар и са завладели един силно укрепен немски окоп. Немците непрекъснато стрелят и избиват всичките му другари, а той остава сам с една немска картечница и много патрони. Стреля често, като мени посоките, и германците предполагат, че в окопа има много хора. Така изкарва 10 дена, като яде киселици, които растат до окопа. На десетия ден българите настъпват и го освобождават. Той остава в дома си до вечерта и пак заминава за фронта. От ротата, в която се числи, остават живи само той и командирът, с когото преди заминаването за фронта са на разговор при Учителя. След завръщането от войната Велин работи в „Каменна промишленост", грижи се за баща си Темелко и за музея на Учителя.
* Виж « Изгревът» том VII стр. 434-435.
На мен(Светозар) като строител, често ми даваха задачи от разни министри да им правя облицовки, цокли и поводи настилки, стъпала от мрамор. Размервах парчетата какви размери трябва да са. Даваха ми кола, закарвах ги в каменна промишленост при директора, на който министърът се е обадил по телефона. Той ме пращаше при отговорника на цеха Велин, с когото се познавахме отлично. Той веднага ми даваше престилка гумирана, ръкавици, и аз на диамантината си нарязвах на необходимите размери парчета мрамор. След това направо отивах при Велин и си свършвах работата. Бях много близък с баща му Темелко и Велин с радост ми услужваше каквото можеше. Той е много благодарен на Учителя, че му е спасил живота и изразява благодарността си с хубавото си отношение към братята и сестрите, които посещават дома им.
След заминаването на брат Темелко, беседите спират, понеже и другите негови връстници от селото заминават. Велин посреща всички, които посещават музея на Учителя, с голямо разположение. Няколко години след заминаването на баща му, на 3 март 1995 г. си замина и той от този свят.
