19. ДОКТОР ПЕТЪР ДЪНОВ КАТО ОКУЛТИСТ И МЕДИК
(В. «Алфа», г. I, бр. 3, сряда, 5.V.1924 г., стр. 2-3)
Н. Д. Ковачев
Нека се изповядам предварително, че никога не съм си менявал вярата: до ден днешен съм си останал скромен православен християнин, нито пък се намирам в някакви връзки с г-н Дънова. Познавам последния отпреди 25-30 години, когато един мой добър приятел изяви желание да отиде при него да му измери черепа и му «предскаже бъдещето», френологът тогава живееше нейде към ул. «Славянска». Другарят ми влезе при него, като покани и мен, аз обаче не влязох.
От няколко време чрез брошури, театралната сцена и напоследък чрез жълтата, па дори част от божем сериозната ежедневна преса, се хвърлят куп обвинения и ругатни по адрес на г-н Дънова, защото този човек с широко ми-ровъзрение, при това доктор по теологията и медицината, не можел да се подчини на официалните догми на черковата. Дънов образува свой кръжок, пред който излага своите схващания. Този малък кръжок бързо се разви и стана общество. Беседите му започнаха да се посещават масово от хора, принадлежащи на различни слоеве на нашето общество. Нашето духовенство обаче намери в лицето на г-н Дънова, че «Солта ще се обезсоли» и затова реши да окаля и охули този човек и да разтури, ако може, това гнездо - това е мнението на духовенството. А ето какво се казва от учениците на Дънова: «Учението на Господин Дънов е практическо приложение в живота на цялата окултна наука, с която са се занимавали и занимават много от най-великите представители на човечеството... За правилното разбиране и прилагане на окултната наука се изисква интелигентност, трезвеност и чист живот. Цялата наша външна дейност не съдържа никаква мистериозност и тайнственост... Защо нашите пастири не ни подириха, когато, преди да бъдем в «сянката на дъновизма», бяхме в действителната сянка на живота?... Нека не се боят. Нас не ни грози никаква опасност. Ние знаем къде ходим. Опасност има за ония техни овци, които гинат по затворите, в болниците, в лудниците, всред развалата, притискани от противоречията на живота...» (в. «Свобода», бр. 16 т.м.) - Това казват учениците на Дънова.
А ето що казва в. «Пряпорец» за г-н Дънова: «Един християнин, който желае да върне чистотата на учението, каквото то имаше при великия Учител, един философ, който иска да ни приближи до майката-природа, да опрости нашия живот и да издигне Бога в човека. Църквата има само едно сигурно оръжие срещу човека, когото смята за най-опасен неприятел - истинското християнство» (в. «Пряпорец», 31.Ш т.г.). На трето място, намираме във в. «Народно единство», 4 април т.г.: «Истината е, че успехът на Дънова се крие в пораженията, които сама си нанася официалната религия. Към нейния култ се приближават ония, които са готови на пожертвувание и лишение от ред блага. И затова ония, които са нейни жреци, могат да сгреят душите на паството повече с личния си пример, отколкото чрез мъртви цитати от Евангелието. Свещеникът е чиновник, таксите за извършване на разни религиозни треби са хонорар за положен труд и цялата деятелност на църковните служители и църквата се свежда най-напокон към един особен род търговия. Трябва да се признае с голяма болка, че това е днес физиономията на църквата» и пр. Това са пък думите на незаинтересовани лица. Само духовенството с хули и кал се нахвърли върху този човек, за да угоди на официалната, платена от държавата духовна власт и се облажи от нейния бюджет.
В заключение ще изтъкна следния факт, за да подчертая, че г-н Дънов е високо духовно повдигнат човек и като философ, и като медик. Когато добро-полските герои на 27 септември 1918 г. се намираха при с. Княжево и се водеше усилена артилерийска стрелба с германската артилерия, която отбраняваше София, се дадоха много жертви. Между тях пострада и моята тогава девет-годишна дъщеря Верка. Един къс желязо от един фугасен шрапнел се заби в горнята част на лявата й ръка. Детето ми постъпи на лечение в Александров-ската болница. Ръката обаче се усложни. Чрез рентген и няколко операции лекарите търсиха желязото, но не можаха да го намерят. Повече от 5 месеца детето прекара мъчителни болки в тая болница. Лекарите се произнесоха, че няма никакво желязо в ръката, предписаха ежедневни промивки, като казаха, че щяло да мине. Понеже раната, вместо да се подобри, се влошаваше, изведох детето от болницата и го заведох при главния военен италиански лекар, квартируващ по негово време в с. Княжево. Той констатира, че желязото не е извадено, че раната е усложнена, и за да се спаси детето, предложи да му се отреже ръката. Ние не се решихме да осакатим детето си. Спомних си, че г-н Дънов е излекувал мнозина болни, от които и моята сестра от ишиас. Жена ми заведе детето при Дънов, който, без да го прегледа, препоръча слънце, промивки и една трева за пиене. Действително, след 1 -2 седмици от раната започнаха да излизат парчета от кост, а след месец се показа и желязото. То падна и на 5-я ден от това раната се очисти, след това затвори и днес детето ми се радва на едно отлично здраве, благодарение съветите на г-на Дънова, без този последният да приеме и най-малкото възнаграждение за това.
Може би подобни факти да има още много. Аз изнасям само един. И това го правя, защото в лицето на г-н Дънова и неговата философия, в неговата дейност, дори в неговия частен живот, аз не виждам нещо вредно и опасно, а намирам, обратно, живота на един истински човек, духовно повдигнат, един медик, който спасява страдающите болни чрез природата и вярата.
Княжево, 1924 г.
