62.8. Видение - Учителят посещава град Пазарджик

На следната вечер по невидим път получих телеграма, че Учителят ще дойде в четвъртък в 10 часа в Пазарджик и да излезнем да Го посрещнем. Това беше към 1936 г. Аз отидох и съобщих на всички братя и сестри и всички обеща­ха да дойдат. Това всичко ставаше в един друг, невидим свят, където аз бях в напълно будно състояние. В четвъртък аз не чаках да се съберат всички братя и сестри и отидох още в 8 часа на гарата и в 10 часа дойде влака откъм София. Още отдалече видях Учителя подаден от прозореца. Влакът спря, но вагонът, в който беше Учителят, беше много напред и аз тичах, за да стигна Неговото купе. Обръщах се да видя дали има и други сестри и братя, но нямаше никой.

Учителят беше облечен в синьо палто и бял панталон. Докато стигна до купето, Той слезна от влака. И аз, както тичах, хванах Му ръката и я целунах. Той избърза и излезна на площада, гдето спират файтоните.

- Учителю - казах Му аз, - да вземем един файтон!

- Не - отвърна Той, - ще вървим пеша.

Аз тогава си помислих, че Учителят ходи чак на Витоша пеш, та е много естествено и тук да иска да измине 5-6 км пеша. И така поне ще имам възмож­ност да поговоря с Него и да Го разпитам за всичките тези четири години, когато не съм могъл да Го питам. Взех Го под ръка и тръгнахме заедно. Започ­нах да Го питам за различни неща, които не помня - нито въпросите, нито отго­ворите. Ние вървяхме бавно край земеделското училище, край казармите, през моста на Марица и стигнахме при църквата „Света Богородица", която е в цен­търа на града. Като стигнахме там, Той ме запита:

- Къде ме водиш?

- У сестра Доспевска.

- Добре - отвърна Той и пак като Го хванах под ръка, стигнахме до тях и почукахме на вратата. Сестра Мария Доспевска отвори вратата и ние с Учите­ля влезнахме в двора. Аз й казах:

- Учителят - като й Го посочих. Тя остана изненадана. - Сестра - продъл­жих аз, - Учителят трябва да преспи у вас.

- Чакай да отида да попитам мама! - каза тя.

Това ме много учуди, защото знаех, че майка й е отдавна умряла и по­мислих, че ще попита баща си. Влезна в стаята и след малко излезе и каза:

- Няма място!

- Как може да няма място - запротестирах аз, - имате три стаи! А даже и да са заети, пак може да опразните едно място за Него.

Но тя настоя, че няма място.

Учителят веднага се обърна и докато Го видя, Той излезе от вратата и аз тичешком Го настигнах при църквата. Хванах Го под ръка и тръгнахме по улици­те. Стигнахме края на срещуположния край на града - Пловдивското шосе.

- Къде ме водиш? - ме попита пак Учителят.

- Тук, при една сестра.

Влязохме в една ниска, проста къщичка, боядисана отвън със синя боя. В двора бяхме влезли, когато излезе една позната сестра - а такава сестра всъщност в Пазарджик няма.

- Това е Учителят - казах й аз. Тя се засмя и Му целуна ръката. Но щом й казах, че Учителят трябва да преспи у тях, лицето й стана строго и каза:

- Ще отида да питам мъжа си.

След малко излезе и каза, че няма място.

- Може ли да няма място? - учудих се аз. Учителят е толкова скромен, че може и на рогозка да спи. Но тя каза:

- Не, не дава мъжът ми.

Учителят веднага се обърна и отново се намерихме на улицата. Пак Го хванах под ръка и мислех да Го заведа у едни далечни роднини, но като минах­ме няколко крачки и си помислих, че може и там да Го не приемат и в това време се сетих за една много напреднала сестра, първа братовчедка на жена ми - помислих си да Го заведа у тях. Отново тръгнахме.

- Къде ме водиш? - запита ме Той.

- У сестра Мина.

- Добре - каза Той, след като си помисли малко. Тръгнахме. Като набли­жихме къщата й, Учителя Си изтегли ръката от моята, но аз така силно стиснах китката Му, че Той не можа да Си изтегли ръката. Тогава си помислих, че не трябва да Го задържам насила. И докато си Той дърпаше ръката, за да я измък­не и аз Го държах за китката, Той каза:

- Тук няма място за мене. Тук няма място, къде главата да си подслони Учителят ви - думи, подобни на Христовите в Евангелието.

Тогава аз започнах да плача. Като ме видя, че плача, каза:

- Добре, оставам.

И тръгнахме към къщата, като исках да Го преведа през едно тясно комшулуче [1]. Той дойде до комшулука и каза:

- Аз през такова място не минавам. Минавам само през широки врата.

И аз Го заведох през главния вход. Като дойдохме пред къщата, мъжът й излезе, погледна Го отдолу догоре и без да каже нищо, си замина. В това вре­ме сестрата излезе, спусна се към Него, хвана Му ръката и я целуна. После го прихвана иззад гърба и каза:

- Хайде, Учителю! - и аз - след тях, влязохме в стаята.

- Учителят е гладен, сестра - казах аз.

- Добре - отвърна тя и ни покани да седнем около кръглата маса с бяла покривка. След две-три минути донесе в един поднос една чиния, в която, за моя изненада, имаше картофи с говеждо месо с голям кокал и то старо, вче­рашно ядене. Щом го сложи на масата, Учителят почна да яде, като че ли е много гладен. А аз си помислих: „Учителят е проял месо."

Той схвана думите ми и каза:

- Гладен съм.

Тогава аз, не зная как, схванах, че грешката е моя. Че аз, като ръководи­тел, нищо не съм Му приготвил. Но че, все пак, макар и да е месо - в смисъл, че е това символ на стария живот - Той все пак предпочита и старото учение да изповядваме, но само да работим, отколкото нищо да не правим. Останах мно­го смутен, че аз нищо не бях направил. Сестрата влезе вътре и аз й пошепнах:

- Сестра, донеси нещо постно, че и аз да хапна.

- Имам - отговори тя и донесе една фруктиера, пълна с ябълки, които бяха много хубави. Щом ги сложи, Учителят избра най-хубавата и ми я подаде.

- На, вземи тая ябълка! - каза Той и след това взе и Той една ябълка за Себе си.

Тогава видението изчезна и аз отворих очи!

На третия ден от това видение, аз дойдох тук, в София, и Учителят ме прие много любезно. И оттогава Той винаги ме приемаше вече любезно, до 1940 г. Тогава ме мобилизираха и аз физически повече не Го видях.

-----------------------------------------------------------------------

[1] комшулук - вратичка между две съседни къщи. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)