61.9. Последните дни на Петър Дънов на земята

Сестра Мария Гърнева разказва следното.

Точно срещу именния ден на Учителя аз бях на село, в Средногорието. Сънувам Го, че съм отишла при Него. Той държи в ръката Си всичките Си зъби и ми казва:

- Развалиха ми се вече всичките зъби! Така не може да се живее!

Аз Му отвърнах:

- Венците Ви са здрави и още много могат да държат.

Той постави обратно зъбите на челюстите Си.

Аз вече заех, че Той няма още много да живее между нас.

Когато Го наистина видях след слизането Му от Мърчаево, когато видях отслабналото Му лице и чезнещият глас, аз се уверих, че Той ще бъде още малко време между нас.

Когато наистина се залежа и Василка казваше: „Добре е", аз си казвах: „Наближава краят! Но какво може да се направи?"

Една вечер наближавам Неговата стая. Заставам на ъгъла. Повече не мога да се приближа. Чувствувам, че някаква сила ме спира и не мога да отида по-близо. И тогава виждам ясно, като че с истинските си очи, че около къщата са се събрали цял митинг от ангели. Светли и сериозни, те говореха оживено помежду си и сочеха към Неговата стая. Аз знаех, че те разискваха помежду си: да го вземат ли или да го оставят. Знаех, че си говореха: „Достатъчно рабо­ти Той на земята, време му е да си почине - ще има кой да работи след Него!"

А само няколко дни преди да падне, на Своята последна беседа Той ка­за:

- Вие не познавате красотата на слънчевите жители! Вие не сте виждали разкошните деви на Слънцето с техните златисти дрехи и златни колани!

Това беше последната Му беседа. Следната неделя Той пак се опита да слезе да държи беседата Си - знаеше, че народът се е събрал и Го чака. Но братята Го спряха - толкова беше Той отслабнал! И това стана само две седми­ци преди смъртта Му.

Истина е, че смъртта Му разочарова някои от братята и сестрите. Защо­то ние мислехме, че Той е господар на тялото Си и че ще бъде безсмъртен. Или поне, че няма да свърши така, както всички други хора свършват. Бих казала, даже, като че някои Му се разсърдиха.

Но аз мисля, че причината на Неговата смърт сме ние. Защото ние Го преуморявахме. Даже когато беше тежко болен, ние не преставахме да Го без­покоим с нашите посещения. А в тях ние не влагахме нищо друго, освен нашия личен интерес. Ние Му разказвахме личните наши грижи и искахме от Него съвети за въпроси, които бяха наши задачи. Той не знаеше никога почивка, нито възможност да бъде насаме. Като че Той не беше човек и нямаше лични свои нужди. И всекиго Той посрещаше с любов и търпение, влизаше в положе­нието на всекиго и всекиму даваше Своя бащински съвет. А преумората Той криеше за Себе си, както и огорчението от нашето непослушание. Когато запи­тали Лулчев: „Слушахте ли всякога Дънова за всичко, което искахте като мне­ние?", Лулчев отговорил: „Ако всякога Го бях слушал, не бих бил сега пред вас." (Лулчев стоеше пред народния съд, който го осъди на смърт. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

И си отиде точно на време. Защото Той почина на 27 декември, а трябва­ше да се яви пред народния съд на 28 декември. Поне така се говори, че била вече готова призовката.

Изпревари ги. Учителят казваше така: „Втори път Христос няма да бъде разпънат." И точно това стана. Той си замина точно навреме и на място.

19.V.1945 г., София