20. САМОПОКАНА

Живях в квартал Изгрев цели 30 (години) в къщичка - барака, която беше известна на всички под името „Парахода".

В Парахода именно работех беседите на Учителя, поради което бях доста заета и не можех да посещавам братските семейства - изгревяни, които често ме канеха на гости у тях.

Един ден намислих да устроя една шега, която да стане действителност, но чаках само благоприятно време за шегата. Дойде и това време. То беше 1934 година, последната седмица, наречена сирна, преди великите пости. Реших от понеделник до събота да посещавам сутрин, на обяд и вечер по едно братско семейство, които са ме канили много пъти. Започнах посещенията си - самопокана. Понеделник сутринта отидох в едно семейство и казах: „Днес съм самопоканена у вас на закуска." Всички се зарадваха. Закусихме, поговорихме си добре и се сбогувахме. Аз си отидох в Парахода, дето продължих работата си до обед. На обед направих същото, само че в друго семейство. Същото направих и вечерта.

По същия начин направих посещенията си във вторник, сряда, четвъртък, петък и събота до пет часа след обяд, след това реших да се прибера в къщи.

Една изненада. Минавам покрай долната стая на Учителя и изведнъж вратата се отвори и се показа Учителят, който проговори: „Хайде, Паша, да се самопоканиш и при мене." Аз се обърках, не знаех какво да отговоря, понеже това беше шега с близките ми. Влязох в стаята и какво виждам: на котлона чайник ври, на масата две чаени чаши, лимон и хляб, нарязан на филии. Сядам на един стол и чакам да чуя какво ще ми каже Учителят. След това той ме запита: „С какво желаеш да пиеш чай: с маслини, с масло, с кашкавал или сирене?" Аз се усмихнах и казах: „Като ме питате, ще Ви кажа свободно: Аз обичам кашкавал." Учителят отвори бюфета, извади от него едно голямо парче кашкавал, от което отряза няколко доста големи парчета и ги постави на една чинийка. Всичко беше готово за вечеря. Докато аз се канех да посегна към чайника да налея чай, Учителят ме превари, взе чайника и започна да налива чай и то първо на мене! Гледам смутено и си мисля: Значи като на гостенка. Какво велико отношение към човека. Пием първия чай. Забравих да кажа, че когато взех парчето кашкавал и го турих върху хляба, кашкавалът излизаше вън от хляба. Дойде ред за втори чай. Учителят пак наля първо на мене, а после на себе си. Изпих и втория чай с благодарност - сладко, вкусно, но вече не съм смутена, освободих се от смущението. Мисля си: Колко естествено, колко непринудено Великият, Големият, Необикновеният човек слиза до нивото на обикновения малък човек, а даже и до детето. Как иначе щяхме да имаме мяра за правилни отношения към хората? Как бихме изработили методи за работа въобще?

Изпих и трети чай с още по-голяма благодарност.

Благодарих за чая, целунах ръка на Учителя и пълна с радост и благоговение към Великия, помолих Учителя да измия чашите и да прибера всичко на място. Направих това, благодарих сърдечно за неочаквания край на моите посещения и крилата, тичешком стигнах до Парахода.

Писано на машина саморъчно от Паша Теодорова.

София,.7 февруари 1964 г.