12. УЧЕНИКЪТ ПО ДУХ ПОЗНАВА УЧИТЕЛЯ

В.К.: Сега продължаваме по-нататък. Искаме да ми разкажете онзи случай с турчина. Верка: Учителят пристига в Айтос. На гарата баща ми го посреща с един турчин - файтонджия. И го довежда не у дома, защото ние сме далеч от Салона, отива у Габровски. В.К.: А Габровски кой беше? Верка: Той е лесоинженер. В.К.: Лесоинженер. Верка: У неговата другарка, семейството му. Те са наши много добри сестри. Между тях и Салона има една малка врата, като комшулук му казват. ВК.: Вратичка. Верка: Вратичка, и той от стаята на Габровски преминава в салона. Защото Учителят спеше там. Ако беше у нас Учителят, щяхме да го разкарваме из целия град, защото щом чуят, целият град ще дойде на беседата. И така, аз бях малка, 4-то отделение дете, аз не знаех това нещо. Гледам, у дома, пък играехме на топка с един Николай Костов, и както така гледам, двора ни затъмнено там. В една турска къща живеехме, хубав двор, с овощна градина. Така навсякъде отворено, пък ний въобще не слагахме ключ, щото цялата провинция, като дойде някой от цяла България къщата да е отворена и да могат свободно да си влизат. И затова погледнах, рекох, дали не са у Габровски, дали не е дошъл Учителят? Отивам в двора, те живееха в стара къщичка с няколко такива... Дъсчена стълбичка, три- четири стъпала. И Учителят седи в Салона на едно канапе и държи Библията. Аз се качвам и се малко стесних, обаче Учителят се усмихна, стана и ме покани да седна при него. Аз целунах ръка на Учителя, пък имаше много от София - брат Епитропов и много други, някои сестри от София, и сестра Габровкска каза: „Като целуна ръка на Учителя, защо не поздравиш и другите?" - „Аз, след като съм целунала ръката на Учителя, не си давам благословението." Да. В.К.: Ха-ха-ха. Верка: И после почнаха разговори. Това беше вечерта. Вечерта се прибираме, баща ми се разхожда и на другия ден ще заминават за Бургас. Обаче на другия ден ходеха на Петровия връх. Това беше 1920 година. А ние бяхме деца в 4-то отделение и държахме изпит, както едно време беше. Накрая матура. Обаче ний, тоя де, Николай

Стаматов се казваше учителят, наш роднина, на майка ми братовчед, и ме изпита първа, за да мога да отида. Добре, ама те отидоха много рано на Петровия връх. И като чули, че на Петровия връх има събор, гдето се събират с Учителя, гражданството се научило и са отишли там да продават какво ли не. И Учителят казал да се прибираме в града, и вечерта се изнесе беседа. Тогава аз се облякох вече празнично, както трябва, народ в салона, отвън на двора много народ, гражданството се научило. Учителят изнася една беседа в салона в Айтос. Ний щото сме деца, слушаме така накрая, по-възрастните хора, нареден салона хубаво. Сестра Габровска салона го беше изчистила, едно хубаво кандило вишново, така голямо, тогава нямаше ток, с лампи и салонът чист и една покривка, така е направена масата. И Учителят сложен така и баща ми, всички седят насреща. Аз както седях правичка рекох, сложих си така краката, леко се плъзнах по пода и застанах до Учителя. Баща ми така неприятно малко му стана, намира го, че не е правилно. Пък аз, трепти ми сърцето, душата ми трепти, че Учителят е тук. Но го познавам още от 5-годишно дете, тогава бях вече голяма, в 4-то отделение дете и Учителят, той каза, пък Учителят сложи ръката си на главата ми и каза: „Оставете детето, оставете детето." През всичкото време слушах беседата. Само едно запомних, което запомних беше за една овца ли беше, така го дава примерно, не че заклана овцата, пускат кръвта тече, да видят една млада девойка, да видят дали ще се изплаши, за да поеме Христовия път. Добре, ама това беше само един пример, даден така от Учителя и затова го възприех и си реших в себе си да не се женя. Аз го възприех и оттогава реших да не се женя. В.К.: Значи в 4-то отделение, на беседа. Верка: Да, аз решавам да не се женя. Разбрах това. И после, вечерта се прибираме и на другия ден се ходи, не беше на Петровия ден, като се върнахме. И на другия ден вече ще пътува Учителят на минералните бани с файтона на този турчин, до Бургаските минералните бани. От минералните бани ще го поеме Минчо Сотиров за Бургас. Той беше ръководител на бургаското Братство. Аз много исках да отида да изпратя Учителя до минералните бани. Но бяха във файтона само трима души, толкова приемаше. Учителят много искаше, пък баща ми казва; „Няма място, Учителю." - „Но аз тука между краката ще го сложа." - „Много неудобно ще бъде." И не ме прие баща ми, за да не притесни Учителя. И тръгват. Аз зад гърба на Учителя, докато се качи на файтона, малко се връщам, като вече го изпращам, на файтона като се качи, аз колко пъти си подавам ръката, Учителят слезе, даде си ръката да му целуна ръка и ми глади косичката, пак втори път и тръгна файтонът. Аз отзад махам, махам, махам, докато се закрие. Отиват на минералните бани. Имаше и други, които заминаха с файтони от Бургас - Нейчо Паскалев, сестри и братя от Бургас, и от Айтос отидоха някои. Ний, понеже сме деца, останахме. Майка ми също присъства, ходи, отидоха. Ний деца бяхме. Пък и 7 деца бяхме ний. В.К.: Не са малко хора. Верка: То не файтон, трябва цял рейс. Ха-ха-ха. И така пристигна Учителят на минералните бани. Една част от тях влизат да се къпят, на банята да отидат, а Учителят отказал. Баща ми казал: „Учителю, нека се къпят, нека да отидем до селото Баньово,,. Там имаше, брат Милю се казваше, ръководител на Братството в селото Баньово, ръководител беше. В.К.: Тия минерални бани къде са? Верка: Бургаските минерални бани. В.К.: А, Бургаските минерални бани. Значи баща ви тръгна с Учителя, не отидоха да се къпят, другите отидоха да се къпят, Верка: „Оставете ги да се къпят." И се качват и отиват в селото. Ама онези чакат от Бургас. Пък те в туй време отиват в селото. Като пристигат, в едно семейство Михаил Божкови, Учителят отсяда там с баща ми. И отива, и казва на всички приятели, на ръководителя, че Учителят е тук. Празник, тържество, всички приятели, че Учителят е там. А Учителят искал да зарадва и тези, макар че са били на Петровия връх всички, но в селото отива. Той сам пожелал Учителят да съдаде радост на всички, както обикновено в живота беше. И отиват в селото, направят една голяма трапеза, всички приятели от селото, братя, сестри, имаше много народ. Там, у брат Милю станала вечерята, ръководителят и Учителят между всички, радостни, целуват му ръка и го изпращат с файтона обратно. Но понеже Михаил Божков имаше пчели и много хубав мед поднесе на Учителя, един как му викат, заедно с медната пита, но го поднася на Учителя. И пак се връщат на Минералните бани, тогава Минчо Сотиров с файтона си, с друг файтон, той го придружавало Бургас, а баща ми се връща с този турчин обратно. И като слизат в Айтос вече, у дома казва: Сега моето момче ли там името му как е, защото много го обичаше, аз го помня тоя човек, един много фин човек, беше учител на турското училище в Айтос. Интелигентен човек беше. Казва, искам сега да си платя аз от Айтос с файтона до Габровски и от Габровски до баните и обратно, всичко туй. „Аз Господа возих, бай Георге, не искам пари. Аз Господа возих, пари не искам." Така много хубаво каза. Още ми звучи това нещо. В.К.: Макар че е турчин, ако, че е турчин. Верка: Няма значение. В.К.: Значи виж го как го вижда. Верка: Те са религиозни. Не, той веднага разбра кой е Учителят и след туй аз бях си приготвила у дома едно столче, имахме салон, турска къща, но един голям, по-голям от това, едно столче и сядам и казвам: „Тате, аз няма да се женя." А баща ми казва: „Къзъм, искам да го чуя това като станещ 20-годишна." И станах 18-20 годишна, и след като се минаха години, 50 годишна станах, пак беше на Изгрева, вече съм там, казвам: „Тате, ето, вече 50-годишна станах, аз както виждаш, аз не съм се оженила. И нямам желание." Имах приятелство с Георги Радев, това няма значение и така започна моя братски живот с Учителя, с Братството, В.К.: Ами този Салон в Айтос кои го правиха, как го правиха? Верка: Братството бе. Той беше на едно семейство, казваше се Божил, кака Василка. Беше на Божил. В.К.: То къща ли е било първоначално? Верка: Не, то беше салон, салон, Аз така го знам. Салон. Но и ний живеехме даже в същия двор, в братовата му къща. То беше късно обаче. Но този салон какини Кальопини имаха така вратичка, комшулук му казваха и живеехме там, и си прекарвахме много хубаво живота. Вечер се събирахме у дома, двор голям, аз с китарата започвам да пея песните на Учителя, влизам в Салона, почвам да пея, още малка бях и правеше впечатление, че съм музикална. И като влезех вътре, оживяваше се Салонът. Имаше един учител, Георги Иванов, беше учител в едно село Кермекли, наш брат, той щом види, че ме няма, дойде да види да не съм болна. "Като влезе Верка, и веднага оживява салона." Така завърших после. Късно завърших, само 4-ти клас в Айтос, защото боледувах от тропическа малария. В.К.: Да, това ние миналия път го написахме. Верка: Да, затова аз като завърших 4-ти клас, станах учителка в едно село, Ченге, Имаше един учител, Иван Димитров. Той, с него отидохме в това село Ченге. Иванчо - ръководителят, беше младо момче. Баба Петра беше вдовица жена и баща ми излекува момчето в Айтос, в амбулаторията, но тука имаше гангрена. И как го излекува, не знам и спаси това момче. Пък тя беше вдовица и имаше 5-6 деца. Вдовица, но строга, строга, дисциплинирана, почтена жена. В тяхното село нямаше по-почтено семейство от тях. А пък Иванчо беше ръководител на селото, синът й. В.К.: Кое село? Верка: Ченге, Ченге, сега е Карагеоргиево и той като ръководител четеше много. А баба Петра значи бе дисциплинирана жена, а на Иван книгата от ръката му не слизаше, макар че са на село. Село, но почтено и хубаво семейство. Имаха едно момиченце, баба Петранка като почина, неговата дъщеря, Станка се казваше, беше болна много и на градината, вече братската градина, ги събираше баща ми 70 души болни и ги лекуваше. И в Айтос, и в Тополица, Ченге, и ги лекуваше баща ми всички. Та и тази Станка, закрепи здравето й баща ми, което както казваше Учителят, ако се лекувате вяра, инжекции няма да има, медицински няма да го лекува, но понеже той им слагаше за засилване, знае как да ги лекува, инжекции им слагаше и така закрепна, стана, беше една хубава, но помага на майка си. Ходеха да орат, дъщерята, Иванчо, Еню, един хубав. Еню имаше син, всички на работа. Баба Петранка там. Аз ходех у тях, понеже боледувах, ходех у тях и помагах на баба Петранка и на всички. Слагах в казанчетата и топлех слънчева вода, като се върнат, да се облеят със слънчева вода. Палатка имаше за събличане, за къпане, и така. А баба Петранка, тя правеше едни хубави катми, и така си прекарвахме на времето, помагах през всичкото време. Помагах, но се и лекувах.