9.11. Аз съм на село учителка. Селото се казва Безден.
Вън една овца блее. Оная нощ, когато се е раждал Христос са блеели овце. Струва ми се, че в тая нощ ще се роди Христос. Но къде и в кого? Ето там е въпросът.
10.11. Печката гори. Особено вътрешно състояние. На тишина, на лекота. Чета:
... Ангелът казва на Петър: "Стани и бъди свободен!" Никога не съм чув-ствувала Учителя така близко. Особено чувство, когато е вечер. Като че се намирам някъде далеч, много далеч. Откъсната, в някоя пустиня, където няма никой и където Бог ще ми проговори. Тишина. Никога не съм чувствала тишината така. Като една стена. Аз пробивам стената и от дупката протича нещо. Мляко. Тук в тази стая вечерите, нощите са чудни. Ако ме запитат: "Кое е най-хубавото, най-чудното от твоя живот в Безден?" Ще кажа: нощите. Всичко е особено. Подрънкват звънци на овци. И сякаш не овците, а самата нощ отронва тия звуци. Звънците на нощта. Ако не са заниманията ми с учениците, бих се оставила така дълго до запалената печка, за да слушам това, което разказват нощите тука. Нещо се разтваря, събужда и говори. Някакви спомени, нещо близко, тъжно, което аз съм забравила. Какво е то? Искам да го намеря. Нощта е живо същество. Ще изляза и ще разговарям с нея.
От Учителя в София още чух: "От великия източник на живота, оттам трябва да черпя вдъхновение."
Тук всичко е особено. И часовникът е особен. Да, като че ми говори, говори. Много нещо има да ми каже. Какво чудно нещо е самотата! Какво хубаво било, да се отдалечи човек!
Да съм знаела, да съм дошла още по-рано. И дори, без да съм учителка да дойда и да седя.
Нощта е пита. Нощта е хляб. Ще разрежа тази пита, ще взема едно парче и ще го захапя... ще се нахраня.
Струва ми се, че така мога да преседя с часове. Така загледана в кан-дилцето и заслушана в нощта. Аз и нощта сме едно и също нещо. Някой ме взе и ме сложи тука, за да ме запази. Някой ме взе и ме скри. С часове, с часове бих седяла тука. Заслушана, като че се возя на един влак. Безкрайно и дълго пространство, което трябва да премина. Никой не е с мене. Пътувам сама. Наоколо е тишина, никой не ме познава. Защо трябва да вървя през тази пустиня? Сложена съм, не зная защо. Като че светът умира. Като че е станало нещо и сега иде друго, за което още се пази тайна. В мен се крият някакви писма, които трябва да предам някъде. Стража, невидима и за мене, ме придружава. Не аз съм важната тука, но писмата. Забранено е да говоря, трябва да мълча...
Но от всичко най-особена е тишината. За мен тя сега е като едно живо същество, с което мога да разговарям лице срещу лице. И мисля, никога няма да се наситя да я слушам, макар да зная, че векове да стоя пред нея, тя не ще отрони ни дума. Аз също. Но може би тя ще иска да ме накара да говоря. Затова тя ще мълчи. Защото досега аз пред всички съм говорела, но никога пред тишината. Какво е тишината? Звънците, които чувам сега? Не, това не са звънците на овцете, това са звънците на тишината. И те не идват тук от съседния двор. Не, те се отронват далече, много далече, но аз ги чувам, защото въздухът, който ме обикаля, има свойството да предава звуците на далечни разстояния.
Спрях се преди малко и се запитах, кое е това, което ме прави да се чувствам добре? Живота е това!
Струва ми се, че не съм в малката стая, осветявана от едно кандилце, но на брега на едно голямо море и аз непрекъснато слушам плясъка на вълните, които се разбиват о брега. Това е тишината. Зная, че съм сама, но зная и друго. Река ли да извикам, ще ме чуят отвсякъде, ще се откликнат милионни гласове. Това е тишината. Ето тя казва: "Толкова отдавна те чакам!" Тишината ме води някъде. Къде?... Тя ми казва да мълча. И все пак ще го кажа: последната станция, от която никога назад не ще се върна към живота, който напускам. Заминавам някъде, заминавам. За нищо не съжалявам. Ще се завия с този шал, който ми поднася животът и ще заспя. Това е тишината.
Портрета на Учителя на масата. С Него съм тръгнала, няма връщане назад. Което написах горе, така е. Един завой прави животът ми сега.
"Крайно време", казва този, който ме води.
Петък вечерта, когато исках, но не можах да чета, защото кандилцето ми угасна, видях: огън. През натрупаните съчки пламъците на огъня. В тях Христос. И после в пламъка, който се издигна много, много фигури, които отиват нагоре.
20.11. Боря се с лошите мисли. Пея "Изкачвам аз". Отворих прозорчето. Звездите. Почувствах: Учителят е там, на разговор с Бога.
25.11., сряда. Нощес сънувах Учителя. Пред салона. Около Него група. Не беше светло. Аз се провирам през другите и му подавам една малка стомничка, пълна с вода и му казвам: "Мисля, че Вие ми я дадохте да я напълня". Той нищо не каза, гледа ме, и пак му казвам аз: "Мисля, че Вие ми дадохте тази стомна". Той пак нищо не ми рече, но ме гледаше с много радостно лице и ми подаде едно малко лешниче и аз излязох от кръга на хората, и го чукнах. Вътре имаше една малка ядка и тя беше много сладка. Стомната, като че остана в Него. Гледаше ме много интересно, искаше нещо да ми каже.
6.111. "Заблуждението е, човек да изисква другите да го обичат. Дали хората ви обичат, това е тяхна работа. Дали ти обичаш, това е твоя работа.
Щастието на човека се заключава в свободно проявената любов към първата причина на нещата. Само този се обижда, който обича отвън, а не отвътре. Хората са нещастни, понеже търсят щастието вън от Божествения свят."
