18. ЖЕЛЕЗНИЧАРСКАТА СТАЧКА

И така започвам. Поне ще научите моя нерадостен живот и от детството ми докато пораснах. Нашата къща имаше два входа с преден и заден двор. Съседите ни от задния двор имаха също деца, с които играехме, но техния вход беше в напречната улица на нашата тъща и за да не обикаляме ние в тях и те в нас, баща ми направи една вратичка на оградата и ние свободно влизахме и излизахме направо, без да обикаляме. Пиша това, защото има значение.

По време на Първата световна война моят баща беше районен кмет в квартала близо до гарата, където живееха предимно железничари и чиновници. Нашата маза беше заредена с какво ли не. Децата на съседката ни често идваха при майка ми и казваха:" Лельо, мама ти се моли да й дадеш една лъжица мас, защото няма с какво да си наготви". Майка ми на никого не беше отказвала. Нямане, глад по време на войната ние не знаехме. Баща ни беше кмет на Илиянци, Връбница, Обеля и Надежда дълги години, които бяха прикачени села към община София.

В края на войната 1919 г. беше станала историческа железничарската стачка от комунистите и която претърпя провал. Един неделен ден, рано сутринта бяхме събрани всички в кухнята и майка ми приготвяше масата за закуска, се позвъни. Излезе баща ми. Дошли двама офицери. Баща ми ги покани в една от стаите ни. Те му представили списък от 12 души - железничари, главните инициатори на железничарската стачка и казали на баща ми да отиде с тях като официално лице и който си познава района да ги заведе от къща в къща да ги арестуват. Вероятно на улицата е имало и стражари. Баща ми им казал да почакат малко, да се облече. Той дойде при нас и набързо ни каза. А ние бяхме 5 деца. На всеки от нас поръча къде да отидем и какво да кажем. Не помня точно думите, защото бях малка, но ние веднага излязохме през задния вход и през вратичката в съседите, за да не ни видят и хукнахме колкото можем. В къщата, където ме прави баща ми на двора се бяха събрали много хора. Беше току-що заклана една голяма свиня. Всички бяха прави и си говореха нещо сериозно. Аз отидох при чичото, при който ме беше пратил баща ми и всичко му казах. Изведнъж двора опустя. Оставиха свинята и всички избягаха. Излезе от къщи една баба с един обикновен нож и започна да дере кожата на свинята.

Баща ми ги водил от къща на къща, но никого не намерили. Жените вкъщи казвали, че преди два са излезли и не са се прибирали. Но друг би си помислил в този момент: Тази току-що заклана свиня, бабата ли я закла? Та това е мъжка работа. Върнахме се вкъщи пак при съседите. Затова писах за тази вратичка.

На другия ден баща ми беше повикан в Обществена безопасност в София. А тежко му, който влезе там. Колко време е бил там не зная, но не се върна вкъщи. Осъдиха го като укривател, пратиха го в затвора. Някой го бе наклеветил. Помня, че ставало въпрос за някакви кабели, които са изчезнали. Много са го мъчили, но той никого не издал. Не симпатизираше на. комунистите, но в него имаше голямо благородство. Той знаеше, че ако ги издаде ще ги обесят и цял живот щяха да му тежат на съвестта. Не помня колко време е лежал в затвора, защото все пак съм била дете и не можех да имам представа за времето. Каквото имахме в мазата се свърши и мизерията започна. Хубавата градина на предния двор се обърна на зеленчукова. Той не беше голям, но по една лехичка домати, друга краставички, тиквички и т. н. магданоз, а покрай оградата на съседната къща майка ми насади лобода, а на другата страна лапад. От всичко по малко, колкото майка ми да ни свари чорбичка. От детската възраст докато започнах работа, не познах закуска. В нашата къща от тогава сирене и мляко не се внесе. Пуснаха го баща ми и той стана чиновник в Дирекцията на народното здраве. Беше способен, имаше образование, но пуснат от затвора, какво можеше да иска. На всичко от горе му задържаха 1/2 от заплатата му за щетите от стачката. А той беше слаб, едвам се крепеше и на 44 години си замина. Майка ми ни научи да плетем. Започнахме отначало с вълнени чорапи по поръчка, а после вече плетяхме блузи, жилетки и рокли, които бяха много модерни плетива. Едни други се издържахме. Голямата ми сестра свърши гимназия и почна работа. Тя носи палтото пет години и аз го носих още пет, докато завърша. Изкарвах си от плетене, за да си купя черна престилка, за учебници, за тетрадки. Когато дните бяха малки, след вечеря се събирахме. Ние със сестра ми и майка ми плетяхме, а голямата сестра ни четеше. Когато се умори, чете брат ми. И Достоевски, и Толстой, и френски класици, всичко се прочете. А в последните два класа в педагогическия отдел учеха по 7 часа - сутрин 5, почивка 1/2 час и след обед 2 часа. Които живееха наблизо отиваха да се нахранят, други по-богатите отиваха на ресторант, някои си носеха по нещо, а аз нищо. Без закуска, без обед, изчаквах до 7 часа вечерта. От 5 - 7 си приготвях уроците за следния ден. Бях станала на вейка, слаба едвам вървях.

И не щеш ли комунистите спечелиха изборите. На бърза ръка стачниците заеха големи служби в градската софийска община. Един от 12-те души, за които писах, станал председател на училищното настоятелство. Сега се казва отдел „Просвета", Това беше точно по времето, когато се назначаваха и уволняваха учителите. Голямата ми сестра написа от мое име заявление, зер аз се готвех да отивам в Родопите. Тя взе всичките документи и отиде при председателя. Разказала му, представи му документ за баща ни и той отговорил: „Има много заявление за едно място, но тя ще бъде назначена. Това ще бъде най-малкия реванш за гдето пожертва живота си, за да спаси 12 души от бесилото". И веднага ме назначиха. В този промеждутък от два месеца аз спечелих. И то тогава, когато не се назначаваха учителите. Останах в София заради баща ми. Баща ми се казваше Венко Георгиев Манолов.

Ето това са заслугите на моят баща. През много големи страдания минахме, баща ми все болен, не можа да издържи след побоищата и след затвора. След 9.IX.1944 г. имаше още живи, макар и възрастни вече можеха да свидетелствуват за нас та да взема по-голяма служба, но никой не стана партиен член от нас. Всеки сам пое своя път. Аз станах учителка.

Как да описвам нашата одисея. Писах ти я, защото ти пожела. И сама виждам, че не е удобно да се пише. То е само за теб. Но това е път на човека, който върви по него.

(Извадено от писма до Марийка Марашлиева).

Декларация

Съгласна съм д-р Кръстев да публикува, каквото желае от моите спомени.

Варна, 2.10.1996 г. Подпис: Люба Стойкова.

Свидетел: Марийка Марашлиева.