2.9.2. КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА И

ЙОСИФ СОКОЛСКИ

В: Раковски, Георги Стойков. Съчинения.

избор, характеристика и обяснителни бел. М. Арнаудов.

София: Държ. печ., 1922, с. 493-499.

(Университетска библиотека; кн. 18)

Исуитская пропаганда ся отби и отхвърли от цял Български народ с най-голямое презрение и похуление. В нейната история тая й страница оста ще въ веки зачърнена за безчестните средства и предателства коихто агентите й употребиха при отоманская порта са би могли да заплашят и докарат в отчайвание българский народ та да приемни католицизма им!

Никога Рим-поп не е бил тъй смешно излъган и тъй стидно понижен, както в тойзи случай. Агентите на тая пропаганда в България избират едного простака и безкнижника старца инока от Габровки манастир Соколския планини, именем Йосиф, дават му имя Соколски и представят го за едно важно и знамянито лице бългаскаго священства! Съдружва го Г. Боре с двама отчаяни злочестни Българи и завождат го в Рим да го ръкоположи святи Петровий наследник за българо-католишки патрик!

Поляшкий комитет прави контребуции за разноските и тръби лъжовно чрез сичка Европейска преса пред цялаго света чи три милиона и половина православни Българи веки пригърнали католицизма и чи другите остали скоро щат следова истое!

Папата от голямая си радост за успеха и от любов към новообратените си Българи призовава Дяда Йосифа на обяд, де е бил и бивший Неаполитански цар Франц II ведно с царицата си. Дядо Йосиф не знай друг язик освен български и турски, щото присътствието Г. Боре е било необходимо нужно за тълмач.

Сядат на стола да ядат, Дядо Йосиф не ще да яде, изговарящ ся с презрение чи той не е католик да яде благо в петък! Г. Боре ся унужда да изяви святейшему отцу, що говори Дядо Йосиф.

Св. отец повелява да ся донесе постно ястие. Обяда следова и ся продължава, Дядо Йосиф ся чюди и удивява за тънката и крехката снага на Францувата царица. Подир обеда доносят сладки работи в скъпоценни съдове и подава ся от слугите сякому да си земи.

Дядо Йосиф в нея минута приказва отломки от своята история, чи преди йоще да стани калугер, когато бил главатар на една хайдушка чета и носил имя Стоян войвода, бил ся с един черен и страшен арапин и най-после успял та убил с ятагана си неприятеля си арапина! Движението на ръката му приобърта съдовете със сладките работи! Какво ли впечатление е дало то святому отцу? А какъв ли тълмач е бил Г. Боре в такъв случай и за такива разговори?

Вероятно чи святий отец е казал: и Христовите ученици бяха прости и безкнижници рибари, а Павел беше разбойник и Петър тегли нож и удряза ухото едному Евреину, нъ кату получиха дар Божии успяха е посолството си; и тойзи прост и безкнижен Българин, кату получи моята дарба, която само аз имам право да давам на тойзи свят, кату наследник Христов, той ще успее да убърни сички български род в католицизма и да го подчини под мой царски папски престол... и тъй сцената си следваше.

Подир няколко дни заведоха Дяда Йосифа в чърквата няколко си кардинали да го ръкоположат. Свят зрители ся стекоха на тая триумфална церемония. Накараха Дяда Йосифа да изчете католишкое Верую, той сиромах не знай да чете! Четоха други за него! Доде время да му убръснат връха на главата, мустаците и брадата според католишкия обряд, Дядо Йосиф ся упря, почна да вика и не дади да ся изпълни това нещо на неговата белокоса глава, изговаряш ся гневом и презрением чи той никак нещо търпи да става поръгание на света в старите си години! И това ся пригълна от кардиналите, се за Христовото имя!...

Папата биде излъган в своите злати надежди и в своята сила. Неговата дарба далеч от да подействова в Дяда Йосифа, както Христовата в безкнижните апостоли, тя зе напротив друг ход.

Старий фанатизм ся възбуди в Дяда Йосифа йоще от обяда, де видя чи папата яде благо в петък! Усилванието, да му убръснат поне белокосото теме, разяри го йоще повеч и той не мислеше веч друго освен как да ся изтръгни от ръцете на католиците.

Той сиромах мислеше веки чи е влязал в нехтите на сатана и страшний пъкал бе веки отворен пред очи му да го погълни подир смъртта му...

Папата обдарява Дяда Йосифа със скъпоценни подарки, дава му и нужния документи кату българо-католишки патрик и проважда го в Цариград да управля новоубратеное стадо в католицизма!

Дава и декорации (кавалерии) на ония клетници Българи, кои го бяха съдружили в Рим както и няким другим от по-знамянития двигатели на тая злочеста пропаганда в България.

Поляшкий комитет зема сичките нужни мерки, да ся приемни Дядо Йосиф блистателно, кату доди в Цариград и да ся припознай и снабди с ферман от отоманская порта, кату званичен българо-католишки патрик!

Сичко това ся испълни хубаво и сяйно и многи веки от агентите сънуваха злати мечти, особито Поляците. Нъ Дядо Йосиф, далеч от да ся поколибае в старите си мисли от такава една чест и слава, коя му ся отдаваше от сичкия католишки свят в Цариград, особито от знамянитите и богатите армено-католици, с които можаше и да ся разговаря на турски язик, той ся впусти в едно морно замишляние и искаше средство да ся отърве от тая яма в коя бе паднал без да си ще.

Той си напомняше преминалий си живот, кого е имал в младост, кату предводител свободния чети в хайдутството си, по зелената шума, де е бил кату един малак горски цар и де е казнил злоупотребленията на угнятателите милаго си народа. Студената горска вода и животворящий въздух, зелената морава, прохладните сенки и сичките други горски природни добрини, бяха за него едно най-голямо блаженство на света.

А от после неговий живот в Соколски монастир, на връх Стара планина, съзидан от него при едни студени и бистри извори, де беше преминал по голямая част живота си, игумен на тойзи монастир, почитаем не само от околошния Българи, кои го имаха кату един същи отец и над коих он имаше неогранично влияние, нъ и от сичките други Българи, кои духождаха тамо на поклонение тия сичките не можаха да излязат от глава му и той виждаше себе паднал в едно най-голямо злочестие. А най-главное чи неговата съвест непрестанно го гризеше и не можаше даже и да спи!

Той си думаше чясто в себе си: Как аз в стари години да стана католик! Какъв отговор ще давам Богу! Папата и кардиналите насъни го гонеха кату едни страшни злотворници Вещици и тъй он нямаше никакво спокойствие, ни телесно, ни душевно!

Дядо Йосиф ся нахождаше в това жалостно състояние, а агентите на пропагандата полагаха сичката си деятелност, чрез органа си кого издаваха в Сан-Бенедето в Цариград и чрез скитниците си коих бяха пустили по сичка България и кои повечь бяха емигранти Поляци, растръбеющи чи сичко веки е свършено и чи за малко время не ще остани Българин кой да не влези в кошарата на святи Петровий наместник!

Комитет нов ся състави в Парис, под имято Българо-католишки Комитет, нъ състоящ ся се от емигранти Поляци и от някои си побожни от ултрамонтенская партия Французи. Работата порасти, достигна чак до Парис! Помощи, числа знамянити, ся събираха от тойзи комитет за мечтайните новоубратени в католицизма три и половина милиона Българи!

Народа же български, далеч от да ся поколебае в такива разорителни за народността му мисли, следваше си борбата с гръко-фенерското священство и с неколцина от отчаяните и заблъдените Българи, кои подкупени с количьства от пропагандата бяха ся прилепили при нея и съдействуваха й. Нъ тии, за добра чест българската народа, не бяха някои си знамянити и важни лица, щото да могат да повлекат подире си чяст поне от народа. Тии ся състояха от няколко си недобро-възпитани и развратни человеци, от няколко си банкрути (михлюзи) и от няколко си неопитни млади българчета, както ся намират такива между сичките народи.

Главните агенти на пропагандата пазеха строго, да ся не приближи някой си от добрите и истинни Българи при дяда Йосифа та да му убърни ума. Нъ със сичкото това строго пазенье, някои си родолюбци успяха та ся приближиха.

Дядо Йосиф едвам дочека такова едно нещо и тутакси реши да побегни и зарежи католиците. Подир едно размишление, дали в Сърбия или в Романия да бяга, намери ся за по неопасно да бяга в Русия.

Един ден Дядо Йосиф, кату съблечи патришките си дрехи и кату събра сичките папски документи, султански берати и други работи що имаше, гуди ги в една проста торба, ублечи си старото калугерско расо, зе си тояшката в ръката и отиди право в парахода, кой беше готов да тръгни за в Одеса, де и благополучно достигна.

От там той написа управдание си пред народа, иска прошка за погрешката си и исказа сичките лукавщини с които го бяха измамили пропагандистите. Това управдание ся напечати в повремяное съчинение „Български книжици”, кое ся издаваше тогава в Цариград.

Пропагандата остана замаяна, кату чи бе ударена гръмом! Тичаха насам, тичаха нататък агентите и да търсят Патрика си, нъ той беше веки далеч и неприближим за тях! След малко время извадиха едно друго лице, съвсем непознато от Българите, именем Арабаджийски!? Нъ смъртоносний удар веки бе даден за пропагандата и Българите нямаше веки що да правят връху това освен едно ничтожно презрение.

Бележка на М. Арнаудов:

От пропагандата се оттеглили тогава и няколкото младежи, които били близки до нея, в. България спрял, а сам Д, Цанков, „първи двигател на тая злочеста пропаганда”, се настанил на турска служба в Свищов, гдето - спор. Раковски - шпионирал българите и вършал предателства. „Такав биде конеца на исуитская пропаганда в България.”

Между това българските пълномощни представители в Цариград, вместо да постоянствуват за искането на народа - независимо свещеноначалие, пристанали да се образува една смесена комисия от българи и гърци, та да се изравни спорът.

Съставили се няколко проекта от двете страни, и върху един от тях, по одобрението на Али-паша, министър на външните дела, се почнали преговори. Заседанията повели към безкрайни прения без някакъв резултат, тъй като ловкият Али-паша явно лъстял българите, а тайно си плетял кошника с фанариотите.

Най-сетне захванало да се вдига глух ропот по цяла България против представителите в Цариград - едно за тяхната мудност, а друго за превишаване на пълномощията и уговаряне по-широка програма за преговори с гърците, извън възобновата на българската духовна йерархия. И наместо да си дадат оставките, тези пълномощници взели да пеят чрез вестника си „стари песни, кои други преди него, подкупени от фенерская патриаршия, пеяха чи Българите уш нямали приготвени и учени человеци за священоначялници и такива други клевети!” Посещението на тези пълномощници у фенерския патриарх засилило недоверието към тях, и всички подозирали, че постъпката им „не е чиста”.

Раковски излага подробно случката в гр. Русе, гдето пашата накарал българския свещеник да се подчини на гръцкия владика, но народът не позволил това и направил шумна манифестация.

После той минува на въпросите: какво трябва да се прави по-нататък и от кого трябва да се очаква помощ в борбата против Фенер? На тях той отговори „с онова исто българско чистосърдечие, с онии исти народен глас, кой всякоги е между вам тръбил истинния народни ползи, истинний път кого трябва да следвате, да би дошли до едно сходно днешному веку развитие, а чрез него до ваше старо величие и слава.”

Раковски съветва: да не се допуска отново въдворяването на гръко-фенерското духовенство в България, защото ще почне старото гонение и предателство, старият раздор и разврат. „За вас няма веки народност, няма веки нравствен живот, ако допустите такава една вагабонтска гръцка зган и такова едно ново наводнение панелинизма над вас си!”

И Раковски излага историята на умразата между българи и гърци още от най-стари времена, характеризувайки древните гърци като разбойници, развратници и шовинисти, които искали да елинизуват всички варвари.

С цитати от Платоновия Кратил, Ксенофона и речника на Скарлат Византийски от 1852 г. доказва, че елинската народност и елинският език били примесени с много чужди елементи, поради което нямало тук нито основание за гордост, нито сила за независимост.

Изложил завладяването на Гърция от римляните и увеждането на християнството, той цитува места от Amedee Thierry, Histoire des fils d’Attila, за да покаже, че Константин Вилики бил славянин от Ниш, и очертава борбата за надмощие между византийския патриарх и римския папа. Отслабен Рим, гърците обърнали поглед към българите, за да водят с тях разорителни войни, догде ги завладеят и догде унищожат народността им. Но надеждата им за покорение и еленизация могла да се смята, въпреки всички усилия, осуетена - както признавал това и гръцкият историк К. Папаригопуло.