4. ТЪРСИ СЕ ПЕВИЦА ЗА КЛАСИЧЕСКИ ГРЪЦКИ ОПЕРИ

Л.Т.: И той казва: „Ето на, тука във вестника има сега съобщение: Monsieur [господин] еди-кой си търси певица - от театър „Одеон”. Театър „Одеон” е негова собственост - драматичен театър, но и опери се пеят вътре. Предава пеене и„търси една певица, която да я направи своя примадона”.

Но в този театър се изнасят само стари класически гръцки опери: „Ефигения в Таврида”, „Ефигения в Таврида” - гръцки, класически. Чакай, как се казваше? Забравих му името сега, много бе известен. И пише във вестника, че 1000 франка на урок се плаща. Моята цяла заплата - за един урок.

„А-а-а, аз извиках, то е невъзможно за мене.”

„Хайде, кажи какъв цвят кола да ти пратят, но най-напред, как ще я заведем, бе? Тя виж с какви е памучни чорапи, скъсани отзад.”

Е, с черни, баща ми тъй каза: „С черна престилка, сатенена, ще заминеш за Париж, с бяла якичка.” Да не съм много докарана.

„Ще я заведеш в „Galerie de Lafayettes” и „Printemps” и цяла ще я облечеш!”

А като влезеш в „Galerie de Lafayettes” - всичко има вътре. Може да влезеш гол и да излезеш и нахранен, и всичко има. И тя ме заведе. И цяла ме облече. Цяла. Даже на най-горната дреха каза: „Недей къса етикета.” Нали има картонче с цена - да виси, защото в Париж било тъй. Ако си идеш вкъщи и станеш пишман, ако не го скъсаш, връщаш закупеното и ти дават друго. А ако го скъсаш, няма да ти го приемат обратно и да го заменят.

Аз таман съм седнала и ме накара при този е Жули Сисот театър „Одеон”, сега ми дойде на ума. Така се казва този професор, с едни големи очи, такива набити, набити, зеленикави очи. И когато влязохме, аз не чувам вече те какво си приказват: ту на френски, ту на немски.

И той каза, разправя й на нея, че ще ме приеме, но първо да чуе гласа ми. Имаше пианист. Пианистът бе долу, имаше грамадна зала, а на дъното - сцена. Каза ми да стъпя на сцената. И на сцената имаше на стената един дюшек от копринен плюш, червен, залепен на стената, с копчета. И той казва на мадам Хедлей, тя да ми каже на български, защото аз не мога още да разбирам: да залепя цялото си тяло на тоя дюшек, който е на стената. И аз отидох и се залепих за него. А наоколо, както е сцената, само с огледала и се виждаш целия. Големи огледала.

И той идва, защото аз имах уроци вече при него. Той ме взе без пари. Каза, че ще ме научи да пея в неговия театър. Защото тя му каза, че България е загубила войната, че имаме репарации, че аз живея с неговите хиляда франка, които взима за един урок, за цял един месец.

И той каза: „Никакви пари не искам от нея.” Но аз тогава бях много красива. И ми каза тъй, идва срещу мене - сега вече урокът почва - и казва, и ме гледа в очите, и прави тъй: „Allez, allez!” Сега тя отдолу вика: „Тръгвай, тръгвай!”

Той върви назад и ме гледа в очите, и казва: „Votre voix n'est pas en vous! (Вашият глас не е вътре във Вас.) Ето го в огледалото.” Затова моят глас много лети. Той ми внуши да не бъде вътре в мене.

„Ето го! Allez! (Иди при гласа си, върви при гласа си!)” - и се дърпа назад.

Леле какво съм преживяла! Още на десетия урок ми даде „Ефигения в Таврида”. Фраза по фраза сме я работили.

Когато се върнах в България и казах в Радиото, че имам „Ефигения в Таврида”, те ме извадиха в новия салон, с публика и записващи апарати и туриха професор [Христо] Панчев да говори за Глук щото авторът е Глук10. Изпълних цялата „Ефигения” в Радиото в София, в новия салон. Значи изработих го идеално.

Добре, но той, професорът, затежнява гласа ми, а аз съм родена колоратурка. Аз имам трета октава, имам ФА, ФА ДИЕЗ, СОЛ, понякога и ЛА БЕМОЛ.

Виж сега, щото си поддържам гласа. А колоратурният глас е любимият глас на Учителя (после става това, защото аз не съм Го още срещнала). Той е ангелски глас.

И казах един ден на мадам Хедлей: „Всичко върви много добре.”

Мистър Хедлей на обед пита: „Как върви?” Тя му разправя вече. Тя му казва: „Откакто дойде тая българка, аз имам смисъл на живот, иначе се чудех какво да правя.”

И всеки ден ме караше да пея, като отваряше вратата на салона към балкона, та да се чува и разнася гласът ми навън.

А те ме туриха да спя в приемния салон. Всичко беше в един тон. Стените не бяха така, облепени с книга, с тапети от хартия, ами с коприна, дебела коприна. Всички стаи бяха в коприна. Салонът беше в един цвят, спалнята - в друг цвят, столовата - в трети цвят, всичко е в коприна. И аз спях в салона и тя ме караше да пея. Отваряше вратата, балконската, да пея и отсреща се показваха да слушат, щото гласът ми лети, нали, и те мислеха, че тя пей. Затуй ме караше да пея, да се фука с мене.

Сега, аз казах, че искам колоратурно пеене да пея, защото той, професорът, ми затежнява гласа. Даже слизам вече надолу. Аз ще загубя височините и техниката. Не, викам, аз искам колоратурно да пея. Да се явя на друг конкурс за колоратурка.

После се явих в I’Ecole normale de musique de Paris [Музикално училище], ама пак с конкурс. Там нищо тъй не ти дават, на табла. Трябва да заслужиш.

И какво ще става? - „Ами много просто, ще го напуснем” - каза мадам Хедлей.

Ами как се напуща! А него ден аз имам урок.

Мистър Хедлей ме пита: „Quelle couleur de voiture veux-tu que je t‘en-voie? (Какъв цвят кола искате да Ви изпратя?)”. Все тъй пита. Най-различни коли ми пращаше, за да отидем на урок. И ще отиваме на урок. Добре, ама този ден не отидохме на урок. И отидохме надвечер, в друг час. Защото аз не ща вече. И когато отиваме, и чуваме музика.

Отваря се вратата и Жули Сис се явява. Очите му особени бяха, той ме хипнотизирваше.

„А-а-а, така ли правят в България? Тя е единствена, която приемам без пари, аз съм начертал какво ще направя с нея, а Вие така неблагодарно да ме напускате!”

Аз казвам на мадам Хедлей: „Кажи му, че аз съм родена колоратурка. От малко, тригодишно дете пея колоратурни партии. А примадоните на всички големи опери са все колоратурките. Много рядко ще турят някой друг глас.”

Сега, когато в салоните на мистър Сноудън Хедлей идваха американци, англичани и киноартисти, ме туряха в средата да изпея. Аз изпявах моята ария, която изпях на изпита си, значи арията на Розина от „Севилския бръснар”.

Него ден беше погребението на най-голямата примадона в Париж - колоратурка - Мелба, Мелба11. Пуснаха всички магазини черни знамена и нея вечер беше прием у мистър Сноудън Хедлей. И аз пях моята ария. И тогава мистър Сноудън Хедлей каза: „La voila, la deuxieme Melba! (Ето я, втората Мелба!)”. Тогава престанаха да ме наричат с моето име. Мелба, Мелба. В Париж ме наричаха Мелба. Само че не в документи, а така -Мелба.

Напуснах го Жули Сис, но остана в мене „Ефигения в Таврида”, за да ме извадят в новата зала на Радиото и професор Панчев12 говори за творчеството на Глук. Хем говори, хем аз пея.

____________________________________

10) Кристоф Глук, Кристоф Вилибалд Ритер фон Глук / Christoph Willibald Ritter von Gluck, 1714-1787, композитор

11) Нели Мелба / Nellie Melba, творчески псевдоним на Хелън Портър Мичъл / Helen Porter Mitchell), 1861-1931, оперна певица, коларатурен сопран

12) Христо Панчев, 1884-1954, композитор, музиколог