Къщите говорят, къщите разказват и човек не може да ги отмине, когато до неговия слух стига техния шепот. Ако отседнеш в тях, или застанеш близо до тях, с часове можеш да слушаш цялата им история. То не е история само на един човек, но и на много, защото човек не живее сам в една къща.
Отдавна нашите очи, които бавно и задълбочено оглеждат Изгрева, се спират на тази къща. Да, отдавна, но все нещо не достигаше, за да се улови началния детайл. Ние я гледахме отвън, застанали настрана от различните посоки. Тя изглеждаше стара, не с архитектурния план, по който някога е била построена, ако можеше да се нарече така - по-скоро едно хрумване на шепа млади хора, студенти, пламенни, идеалисти в душата, носени на крилете на младежките си копнения - тъкмо те са направили първата копка и забили първия гвоздей. Колко години оттогава - близо половин век... Тази къща се намираше на един от ъглите на поляната, с югоизточно изложение, тя бе първата къща отдясно на малката уличка - алея. Цялата бе изградена на времето от дървен материал, тенденцията тогава била такава, всички къщи на Изгрева да бъдат от дървен материал - отвътре тя бе облицована по-късно с шперплат. Тази къща прави впечатление на кокошка, разперила крилете си над пилците. Не много висока с две малки стаи и една голяма веранда, отначало открита, по-късно остъклена и превърната на хол, доста просторен за малките къщи по онова време на Изгрева. Нека добавим, че това е завършения вид на тази къща, предполагаме, че в началния стадий по-скоро тя е била скована като солидна барака. Верандата предаваше на цялата къща нещо своеобразно и оригинапно. Времето, когато се спираме на нея, намираме, че нейната външна хубост е преминала, сега тя по-скоро приличаше на една хубава старица посивяла от времето. Но достатъчно беше да се надникне в нея, за да се почувствува живота, който е течел в нея, който кипеше в нея, много преди това, през ония слънчеви години, когато в нея се събираше цвета на академичната младеж и беше щастие да живееш на Изгрева, изпълнени с блянове, които вече образуваха едно ярко звено около Учителя - това беше през двадесетте години на нашия век, края и началото на тридесетте. Наред с официалната наука, която следваха, те посещаваха школите на Учителя и учеха най-великата наука, как да живеят. Този устрем остана да сияе в тази къща, в нейната жива атмосфера, където те живееха общо. Първи те туриха началото на общежитие, на колективен живот, ако можеше да се нарече така - за тях думата не беше само фраза. Търсеха се, обаче, пътища и постановки, за да се предаде образ на онова за което Учителя говореше относно колективния живот, не в този обикновен смисъл на думата, а за колективното съзнание, което тепърва трябва да се развива и разширява, като база и идея за бъдещето. Много важно беше да се изработи съзнанието, а после да се пристъпи към живия опит, много важна бе вътрешната, дълбоката промяна, която трябва да настъпи в човека, за да се почувствува като неделима част на голямата верига. Всичките процеси в природата започват отвътре навън - житното зърно започва своя живот, когато влагата и топлината стигат до сърцевината и разпукват кълна. Невъзможно е да се живее колективен живот, ако отделните членове на колектива нямат пробудено и изработено съзнание.
В тая къща се правеха първите опити, в нея се водеха спорове, дискусии, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. А къщата и няма и мълчалива сякаш водела някакви записи за по-главните събития. В нея гостуваха много приятели от провинцията, рядко някой, който идваше да не се отбие там, за да се види с приятелите и си поприказва с тях. Там се пееха и разучаваха песните, свиреха на инструменти, слагаха трапези и всеки гост беше добре дошъл. По онова време цялата къща сияеше от вътрешен блясък. Беше празник през някой делник да бъдеш там на обед или вечеря. Срещите бяха топлосърдечни и животът носеше своето красиво име: Братски.
През последните години тя стана лична собственост на Борис Николов, макар, че той не живееше там. Тя, обаче, не загубва своята физиономия, остана си пак братска къща, отворена винаги за всички особено това се случи, когато в нея дойде да живее Боян Боев. Тогава тя се превърна на средище на братски живот. Тук пулсираше едно сърце и струите на братския живот го оживяваха. При Боян Боев, който живееше в една от стаите винаги имаше хора, цялата провинция се стичаше там. Широките връзки на Боян Боев обхващаха почти цялата провинция и нямаше човек дошъл в София да не се спре в тази къща. Животът през това време наново се върна в нея, но този път много различен, защото бяхме вече преживяли 27 декември 1944 година. Около Боян Боев в тази именно къща кипеше някаква дейност, невидима и мълчалива, реката се беше спуснала надолу като подкаменна.
Когато големият салон бе одържавен, тази къща стана център на братския живот. По време на празниците тук се събираха, изпълняваха се нарядите и се слагаше братска трапеза, докато разбира се това беше възможно и позволено. Къщата с верандата израсна макар и вече доста остаряла, но беше скъпо това жилище и още не се даваше да се превърне на музейна скъпоценност, бързаше да изживее още своя ярък живот макар и конечен, както всички неща на земята от този род.
Тази скромна и проста къща със своята външна и вътрешна уредба можеше да съперничи на много солидно изградени, подредени и натруфени, лишени от духовен блясък. Всичко преживяно в нея не бе нищо друго, а забележителна страница от живота на Братството - една бръмка от оная верига събития станали в нея, комбинирани днес изразяват историческия профил на братския живот, богато по съдържание, необикновен срещу всичката пошлост на действителността, с която по-късно щеше да се сблъскаме. Тя приличаше на цвят, чийто аромат продължаваше да се носи още от онова време, когато нашата академична младеж правеше своите опити, бленуваше, ковеше планове. На Изгрева имаше духовни богатства, такива имаше и в къщите, които даваха облика не с друго, а със своя устрем, копнежи и живот. Тези богатства не бяха неразделна част на земната площ върху която дадена къща е изградена - недвижимото имущество нямаше нищо общо с тях, то бе само външната черупка и дали като се вземе тя, може да се добере нашественика до ядката? Смешно и невъзможно. И като налетяха на Изгрева, не пощадиха и тази къща. То представлява история, зад която стояха поставени лица да изпълнят определени задачи. Изпълниха ги. Но нека преди да приключим да кажем още нещо, в духа на целия живот, който бе протекъл в нея, нека не пpoпycнем този ден и час, тази дата богато изживяна от всички - нещо премного светло и много радостно. То стигна до сърцата на всички, които милееха за Братството, за братята ни, за делото.
Нашите обични братя Борис Николов и Жечо Панайотов, бяха лежали и излежали в затвора след процеса четири години и четири месеца от 3.IX.1958 година до 1.I.1963 година. Софийските затвори едва ли някога са отваряли вратите за толкова невинни и безупречни хора. Никой от онези, които познаваха тези хора, можеха някога да допуснат, че някога те ще бъдат съдени за криминални престъпления - обвинени в злоупотреба на братски пари. Жечо Панайотов беше стар и изпитан счетоводител, образец на честност във всичките фирми, където беше работил. За него Учителят беше казал: “Търсите ли честен човек, това е Жечо”. Началниците и надзирателите бяха успели да ги познаят, а другарите им по съдба едва ли някога ще ги забравят. Те бяха минали през школата на Учителя и си останаха дисциплинирани граждани, съвестни и с чувство на отговорност. Първоначалната присъда беше осемгодишна, но се случи нещо, което засегна не само тях, не само нас, а целия български народ - предварително знаехме, че ще има амнистия и вратите на затворите ще се отворят за 4000 души, които с опърпани дрехи и с торбички или куфарчета ще излязат от затвора, ще въздъхнат, гърдите им ще се изпълнят със свежата струя на януарския въздух и ще се попитат: Вярно ли е, за да се упътят към своите домове при жените, при майките, при децата си. Не бяхме съвсем сигурни, че имената на нашите братя фигурират в списъците, но всички се надявахме и вярвахме.
Изгрева през това време приличаше на развълнувано море, както винаги при такива случаи. Нашите мисли и чувства пулсираха в едно и до един се насочвахме не другаде, не, защото нямаше къде, а към старата къща с верандата, посивяла вече като старица, където живееше брат Боян Боев, който наред с всички ожидаше тяхното завръщане. Знаехме, че сборния пункт ще бъде там, знаехме, че новината първа ще стигне до него, знаехме, че там, трябваше да дочакаме скъпите си гости; бяха незабравими вечерни часове в навечерието на Новата 1963 година. Знаменателна стана тази среща на цялото братство от София и някои от провинцията, научили за новината. Къщата сякаш натежа; в началото групата беше малка, а колкото времето минаваше тя се увеличаваше; новината се бе понесла из целия Изгрев и всички бързаха сега да ги видят. Дойде и брат Пеньо с цигулката, нямаше го вече бр. Симеон, който никога не отсъствуваше от тези събрания. Както винаги сестрите преобладаваха, първи се бяха отзовали. Изведнъж къщата стана тясна, донесоха столове и пейки. И за първи път след злополучната 1958 година декември, когато за последен път пяхме в салона - сряда беше тогава, сега песента се изля като водите на водопад. Никой вече не можеше да я спре, не бяхме пели така години. Никой вече от съседите не ни смущаваха. Братята си бяха дошли и наново бяха между нас. Това ни стигаше - то бе задача на цялото братство - бяхме като семейство. Всичко се превърна на мило тържество, малко по-късно пристигаха и братята. Тази къща уверени сме никога през своето съществувание не бе видяла толкова целувания. Братята бяха прегърнати от всички. Изразихме това, което бяхме им казали, че всички стоим зад тях.
Сега братята стояха до Боян, Борис малко слаб и бледен усмихваше се на всички, но какво таеше в себе си, какво бе преживял през тези години, бе рано още да се говори. За миналото винаги ще изпитваме тъга, сега гледаме настоящето и се радвахме на момента, като частичка от всичката радост и красота преживяна през многото години. Идеята за Братството блестеше със своя несъкрушим блясък тъкмо в този Новогодишен час, излъчваше нещо магично, като символ на най-великото за което се говореше през този век - тя бе идея посята в богата почва и ние вярвахме, че тя ще прорасне и ще даде обилен плод - защото на земята наистина се раждаше нещо ново, цялата земя наистина беше опасана с вълната на Любовта. Нямаше за човечеството вече друг изход и друг път. Не съществуваше вече друга основа на семейството, на обществата на държавите, освен основата на Любовта.
Учителя ни привлече с метода на Любовта и в името на тази Любов ние се събирахме по време на скърбите и радостите. Новата 1963 година блестеше сега с меката светлина на зазоряващ пролетен ден. Това утро, този ден изпълнен с много радост, пожелахме го на целия народ, когато приключихме рядко хубавия и вдъхновен концерт, без репетиция, както каза една сестра. Накрая се помолихме за целия свят - когато си тръгнахме часа беше девет, стояли бяхме там четири часа.
Изгрева беше тих и скромен като девица, несмогнала да се облече празнично, при посрещане на скъпите си гости. Времето беше меко и ние всички бяхме доволни, радостни, благодарни.
Да продължим ли нататък - ние не пишем история, нека това направят историците, но нека ни бъде позволено да приключим с темата с която започнахме.
Къщата, за която искахме да разкажем като един от обектите на Изгрева, изчезваше бавно пред нашите очи. Прекрасното в нея остана някъде далечно и заключено, достъпно само за нас.
Когато Боян Боев завърши земния си път, за да се запази този дом, където той живя, искаха да я дадат на негови приятели, които имаха право на жилище. Ала жилищният съд грубо отказа и остана да се разпореди, както вероятно му е заповядано. Поставиха да живеят две семейства от малцинствата. Ние нямаме нищо против всичките хора на земята, за нас всички са равни, но отношението беше подчертано и то ни засегна.
След това къщата на часове сякаш посърна и се превърна на грохнала старица, наранена и поругана, сгърчи се под напора на масивния и сгъстен живот, който се водеше там - така се случва; тя погрозня от какво ли не - с отпадъчните материали, които на купища се стоварваха на двора, с многото пранета, пък и с хората, които ни гледаха враждебно. Имаше нещо трагично в този пейзаж на тая частичка на Изгрева, като най-несполучлива картина без небе и слънце. А имаш чувството, че тя е жива и минавайки край нея ще ти се да й кажеш: Не се смущавай, душата ти ще остане недокосната, а тялото ти, тялото ти ще се слее с благословената плът на земята!
Великото никой не можеше да порази, унищожи, похаби. На земята няма такива оръжия, нито такава власт. Великото приличаше на огромна птица, чийто криле сграбили простора, устремено към звездите е недостижимо за дребния и слаб човек.
Къщата накрая изгоря. Неизвестни останаха причините на пожара - изгоря за минути; дървото беше старо, пламна моментално и се превърна на купчина пепел и недогорели вехтории, които дълго грозяха тази част на Изгрева. Финалът настъпи. Къщата изчезна, изравни се със земята, за да се превърне днес това парче земя на част от големия двор на Съветската легация - включен в бетонните обятия на масивната ограда.
