Има познания които не са достъпни за всички. Едно велико учение не стига до всички. Както ученикът от първоначалното училище не може да разбере онова, което се преподава в университета, така също и обикновения човек, който няма духовно прозрение не може да разбере знанията, които се преподават в една окултна школа Затова и достъпът до тия школи винаги е бил ограничен. Вярното, обаче е и това, че ако човек мисли, че много знае, мястото му пак не е в една окултна школа. Познанията които се преподават там са подредени системно и правилата са строго определени. Какво може да ползува детето, ако познава отделните букви без да има способност да свързва буквите в едно цяло и да образува изречения от тях. Буквите са ключове, а изкуство е да знаеш как да си служиш с тях. Човек понякога прилича на претоварен кон - мъкне със себе си голям умствен багаж - има известни знания, но ме знае кога и къде да ги приложи. Прилича на пълно шише в което нищо не може да се налее. Школата не се нуждае от такива ученици. Знанията имат смисъл само тогава когато могат да се приложат и те да ползуват човека. Човек може да говори за чистота, за морал, за търпение и за всичко това той може да каже прекрасни работи, но те за него имат смисъл само тогава, когато соковете на тези добродетели могат да се влеят в неговия живот и той да се ползува от тях. Знанието е живо само тогава, когато може да се приложи. Излишно е да се говори за неща, които органически нямат отношение към самия живот. Никъде теорията и практиката не са така свързани, както при духовното развитие на човека. Присъствието в една окултна школа без спазването на този основен закон е безпредметно, дори и вредно. Всичко там тече непреривно - теория и практика вървят неразделно, думи и дела имат пълно покритие. Който се опитва да обиколи истината например, той си играе с огън, който не прощава на никого. Вън от школата на обикновения човек може да се простят и извинят много неща, но в школата на ученика не се прощава нищо, той опитва плодовете на своята крива мисъл, криво чувство и крива постъпка. Ученикът в школата не може да прави, каквото иска, не е свободен, както се казва - да изяде баницата, свободен е когато не я изяде. Отговорността в една школа е голяма, може да прави, каквото иска, но за всичко ще плаща. На никого не се позволява да нарушава основните правила, нека влизането в школата на Учителя външно да не е придружено от изпитания, законите са същите. В миналото вратата на школата е била затваряна и достъпът е бил крайно ограничен. Дълго са чакали, подложени на всевъзможни изпитания, докато бъдат приети като ученици, ония, които са жадували за окултно познание. Изтокът осторожно е пазел дверите на своите храмове, където се пазели знанията само за избраници.
За първи път семафора се вдига и школата на Учителя, първа по рода си, става достъпна за широк кръг ученици. Школата е открита, предварителни изпитания няма, външни обещания не се дават, учениците външно не се проверяват, наглед като че ли нищо не се иска, не става дума дори за някакъв ценз. Случило се е нещо извънредно, забележително в историята на окултизма. Единственото нещо, което се прави, това е, че в единия клас не могат да присъствуват съпрузи - класовете са два: общ и специален. В общия влизат всички, а в специалния свободни от съпружески задължения - младежи и девойки, това е условието за този клас. Наречен е още младежки клас за разлика от другия, където присъствуват и младежите.
В миналото това би звучало невероятно и несъвместимо с окултните традиции при приемането на ученици в една школа, но сега се е случило нещо извънредно, необикновено. На Земята идва Учител, Който прави един велик опит. Външно скъсва с всичките традиции и предлага на цялото човечество едно учение, една школа, където принципите на великото познание, наречено окултизъм е представено в такава форма, че може да се опита веднага. Върху качествената храна няма какво да се говори - пшеничния пресния хляб не говори много, излишни са думите - разчупи питата и яж. Това иска Той. Затова и външно Той не иска никакви обещания. На Него те не са му нужни. Той вярва в човека, затова просто казва: “Обещай дълбоко в себе си на Своя Бог и на себе си”. Остава човека абсолютно свободен и му казва: “Бъди едновременно и господар и слуга на себе си. Ела, когато искаш и си иди, когато искаш. Никакви оглавници, никакви връзки, никакви въжета. Свободни от въжета." Ти сам ще бъдеш отговорен за себе си, никой няма да упражнява давление върху тебе, школата има доверие в тебе, тя цели да ти даде само три неща - живот, светлина и свобода. Ако искаш ела и опитай, ако не ти хареса иди си и търси нещо по-хубаво, ако го намериш, ела да го сверим и да го опитаме. Каквото и да направиш, както и да живееш, както и да учиш, едно е важно - всичко да стане по закона на Любовта", тя да стане двигател на живота ти, продължаваме ние. И добре запомнихме казаното. Любовта в школата е основния кодекс. Школата бе образувана по закона на Любовта, Любовта единствено можеше да поддържа нейния живот. Това е великия опит, който се правеше. Любовта.бе разменната монета между Учители и ученици, между ученици и ученици. “Ако ще учим, ще учим в името на Любовта, ако работим, ще работим в името на Любовта и животът ни ще почива изключително върху Любовта"... Рядко явление през едно време, наситено с много противоречия, насилие, безлюбие, жестокост, едно време за което Той каза: “Никога човечеството не е чувствувало такава въпиюща нужда от любов, както през двадесетото столетие.” Само гладните имат нужда от хляб и жадните от вода. Целият свят жадуваше и гладуваше за нещо велико, което да го задоволи напълно - и колкото давещият се нуждае от въздух, толкова и светът се нуждае от любов.
В школата на Учителя се говореше най-много за Любовта. В тази дума светът беше влял какво ли не съдържание, от много употреба, думата беше загубила своята сила, ала в Неговата уста тя оживяваше, Той й предаваше нов блясък, ново съдържание и нов смисъл. Той я разглеждаше при нови аспекти и я поставяше в първоначалните й доспехи. Тя се разливаше сега като кристалните води на дълбок извор - чиста, топла, свежа и заливаше света, внасяше новото, човечното, прекрасното, благородното, възвишеното. Любовта като тема стана рефрен в неговите беседи и лекции - тя бе най-голямата, най-необходимата - въздух, вода, хляб и светлина. Той никога не се уморяваше да говори за Любовта, да я разяснява, да я показва, да я живее. И след някоя дълга беседа за Любовта и в последните години дори, Той казваше: “Едва започнах предисловието на Любовта.” Какво още имаше да каже за нея и до какви височини още можеше да изведе човешкия дух, за да му покаже глъбините на Любовта, която трябваше да влезе в живота като единствен елемент, който можеше да обнови този живот.
Ученикът външно не се подлагаше на изпитание, за да види до колко бе готов за окултните познания, не се опитваха външно неговите добродетели, неговия морал, неговото търпение, самообладание, неговата правда, и тъкмо това доверие го ангажираше повече, тъкмо тази вяра в човека мобилизираше неговите сили в името на тази Любов, той беше готов на всичко - от него се искаше да обича и да върши всичко от любов, без никакво насилие. Да обича и да бъде обичан, да приема и да отзвучи, да бъде готов винаги всичко да върши от Любов, другото идваше от само себе си. Ученикът се намери изправен не толкова пред извора на мъдростта, който извор се разрастваше в безбрежен океан - “Земята ще се изпълни със знание” - неограничени бяха знанията, но вярното беше, че винаги беше изправен пред извора на Любовта. Нещо велико се беше случило на Земята и преживяването се превръщаше на задушевна и трогателна реалност. Светът на ученика получи ново съдържание и ново звучене. Любовта беше слязла на Земята и по закона на Любовта ученикът се чувствуваше в топъл и закътан дом - братството като семейство - братството, което беше Негово дело, братството, което почиваше върху основите на Любовта. Отношенията на Учителя също почиваха върху закона на Любовта, изжаднелият от векове човек, почувствува тази любов, преживя и крепко отзвуча - великото се беше случило. Учителят отиваше при учениците, учениците отиваха при Учителя си - човекът беше обект на любовта - ако беше премръзнал през студената и мразовита нощ, Той отваряше врата и го приемаше в топлото си жилище, ако човекът беше гладен и жаден, Той го нахранваше и напояваше, ако човекът беше скръбен, Той го утешаваше и му рисуваше светли перспективи, ако беше отчаян, Той го обнадеждаваше и му даваше методи, как да излезе от тежкото си положение, ако беше болен, даваше му наставления, как да се лекува, ако беше загубил богатството си, той му посочваше път към нови съкровища - по-ценни от загубените. Той никога не питаше никого: Защо си сгрешил, защо си сбъркал, защо си се окалял? Вместо това, Той помагаше да освободи човека от товара, от мъчнотията, от калта, за да добие пак първоначалната си чистота и святост, да разбере сам погрешката, сам да я изправи и сам да се издигне над обикновеното. Учителят беше необикновен в своето обикновено ежедневие и показваше на дело своето отношение към човека, не поради нещо голямо, не поради своето познание за човека - Той познаваше човека не отвън, а отвътре, необикновен беше Той, защото изявяваше любовта към човека в пълния смисъл на тази дума. Той обичаше човека и ние свидетелствуваме за това, нямаше човек, приближил се при Него да не е преживял Неговата любов. Той разбираше човека, защото го обичаше, виждаше, как е построен, виждаше пътя, виждаше перспективите пред него, виждаше бъдещия образ и знаеше, как да му помогне, знаеше какво му беше нужно и как да му го поднесе. За всеки отделен човек Той имаше специфичен метод, ала всички тези методи почиваха върху закона на Любовта.
Праговете лежаха свободни - вратата на школата не беше заключена, ключове нямаше, пазачи на вратата не стояха, ала и на този праг “стои ангел с огнен меч.” Основния принцип в окултните школи беше напълно спазен, но този път не отвън, а отвътре. Ученикът, който прекрачваше външния праг, знаеше, че има вътрешен. Той може да влиза и да излиза в салона и да стои близо до катедрата и да слуша Словото - достъп до вътрешната школа щяха да имат определените - истинските ученици, които имаха ценз. Ученикът знаеше, че има едно вътрешно светилище, нека бъдем наясно, не във физическия свят, вътрешни двери и храм, където Учителя го чакаше и едно внимание го обграждаше. Кому? На тези, които учеха с любов, които живееха с любов, работеха с любов. Законите на окултната школа стояха непокътнати. По същия начин ученикът се подлагаше на проверка, на изпитание, мереше се, теглеше се. Целият живот на ученика се движеше така, че от него, той се превръщаше на истинска школа. Ученикът в школата можеше да се радва на вниманието на Учителя, на присъствието Му само тогава, когато учеше усърдно, когато трудолюбието красеше неговите ръце и неговото чело. Приложението не звучеше вече само като дума, а беше плът и кръв на ученика. И школа и Учител добиваше своя лъчезарен блясък. За такъв ученик школата блестеше като величествена сграда, окъпана в обилна светлина и топлина, издигаща своя купол до лазурните простори, с отворена врата, с широки прагове през които можеха да минат не само избраници, но всички копнеещи души, всички отрудени, страждущи, които търсеха не друго, а Любовта, светлината, свободата, единствения лек за болките на тревожното столетие. Затова никое име не бе по-подходящо за това учение, и за тази школа и за Този Учител, както името на Любовта.
Тази именно школа не можеше да бъде официална и тайна, тъкмо тази школа не можеше да има тежки и масивни порти да се затварят с огромно мандало или с масивен ключ от стомана, на прага не можеше да стоят избрани пазачи с мерки и везни в ръцете, а от просторните зали да вее хлад и да се чува звъна на камбана. Школата на двадесетия век бе построена просто, видът й имаше скромен архитектурен профил, където се чувствуваше дъх от българска битова естетика. В нея нямаше кули, нито огромни библиотеки с тежки томове, липсваше и тежкия блясък на миналото, тя имаше само едно нещо, имаше го в изобилие - светлина, не само слънчева, която свободно минаваше през големите и много прозорци, в света нямаше по-светъл салон от Неговия, в тази школа имаше и обилна вътрешна, духовна светлина, която се разливаше от Неговото обилно Слово, което щеше да стигне за вековете, за да пои с живителния си сок цялото човечество.
Нашата малка планинска страна в сърцето на Балканския полуостров, беше определена да приеме редкия гост. В пределите на тази страна бе открита първа по рода си школа, в родината на Орфей, в родината на Боян Мага, в родината на богомилите - старата родина на древните българи, чиято култура един ден ще се разучава. Тъкмо тя беше определена да приеме и да разпръсне това съкровище на духовни знания и свещения ключ към новото, което настъпваше в света, този ключ носеше името Любов. Друго име на тази школа не можеше да се даде.
Тя бе школа на Любовта, школа на новото, което пристъпваше прага на новия век.
