НЯМА ТЕ

Житно зърно, Год. 7,1933, кн. 5-6, с. 167.

Не Те виждам вече. Какво стана? Мъгли Те скриват от очите ми. Искам да Те докосна, протягам ръце, напрягам мисъл, взирам поглед, ала напразно...

Отивам при езерата. Питам ги - не са Те видели. Питам скалите - мълчание. Цветята също не отговарят. Някакви тъмни криле закриват слънцето, и то да не ми отговори.

Махабур, где е Той? Нали знаеш, че с Него е по-хубав света? Нали знаеш, че аз съм мъничко земно създание, което се възхищава от прекрасното!

Чуй, Махабур! Чуйте мълчаливи извори - цяла се прегъвам от болка. О, где, где е Той сега?

Махабур, Махабур, душата ми линее без Него.

Но защо ли пък да Го няма? Где се скри? Дали вече няма да Го видя?

Защо ли, по-рано, скалите ми говореха като човеци, а сега мълчат? Защо цветята ми се усмихваха, а сега не? Защо ли слънцето ми носеше известия за Него, а сега не? Планинските пътеки ми сочеха Неговите стъпки, а сега нищо... При теб, Махабур, си почивах преди, а сега не мога.

Хлябът ми беше подсладен от щастливи мисли, а сега не се докосвам до него. Водата ми стана безвкусна и плодовете горчиви.

Небето се промени. Природата не пее вече със своите многоцветни струни. Изворите са мрачни. Защото те няма. Сигурно, щастието беше сън или мираж на изжаднял пътник.

Или, сигурно, то се яви само и изчезна. Като че не е било. А защо е тази болка, щом като нещото не се е случили? Но случило се е. Това е вярно. Как може да липсва нещо, докато първом то не е било.

Но както е вярно, че Ти беше, тъй е вярно, че няма Те сега.

Дружки мои, няма Го. Дружки, прескърбна е душата ми.

Хелмира