VIII. МАРТА

Невена Неделчева. Марта. Роман. 1947 г.

София, Печатница «Житно зърно», стр. 330-334.

Концерт в салона на Изгрева[1]

Когато бяха дошли вече до градината пред училището, видяха, че мнозина вървят все по една и съща посока - навярно отиваха в салона за концерта - затова тръгнаха по същата посока и те. Наистина, не след много се намериха в огромна зала, подобна на театрален салон. Някои от столовете бяха вече заети, други се заемаха. Марта предложи на Павел да отидат напред, за да може по- добре да гледа и слуша - както се изрази тя. На третия ред, близко до една от стените, имаше свободни места и те седнаха там.

Всички посетители гледаха голямата зала, широките прозорци, които пропущаха изобилна светлина, великолепните картини, закачени по стените и тежките завеси на стената, направени от синьо кадифе.

Постепенно салонът се бе напълнил и столовете - заети. Всички очакваха вдигането на завесите с нетърпение.

Марта също гореше от нетърпение, когато чу изведнъж всички столове да се размърдват, настана за миг голям шум и после всичко утихна. На вратата се бе показал Учителят, съпровождан от брат Светлов и други някои братя и сестри. Зад тях вървяха всички чужденци. На дясната страна, първите три реда столове бяха празни - запазени за Учителя и чужденците. Когато Учителят зае мястото Си, всички гости отново седнаха на столовете си. След няколко мига завесите бавно се вдигнаха и на голямата сцена се показа многоброен струнен оркестър. Всички, облечени в бели дрехи, държейки инструментите си в ръце, леко се поклониха на Учителя и после - на всички гости. След това седнаха по определените си столове. Всички гости бяха вперили поглед към сцената. Марта и Павел - също. Всеки искаше да види и познае своите близки или познати. Марта леко си отдъхна, когато видя Ян, седнал в една от първите редици на цигуларите. Величков бе най-близко до диригента, възрастен белокос човек.

Настана тишина. Един млад момък с блестящи очи и пребледнели бузи каза: «Химнът на Учителя». Диригентът бързо се поклони пак на Учителя и като се обърна, неговата магическа пръчица извика от света на музиката най-нежните и хубави звуци, които Марта бе чувала. Тя слушаше и бе забравила, че се намира в салона, чедо нея е Павел, когото е чакала толкова години. Пред нейния взор сякаш се откриваше пътека от светлина, която водеше към нещо велико, безкрайно хубаво - извор на красота и хармония. И знаеше Марта - тази пътека водеше към Бога...

Когато мелодията притихна, Марта отвори очи и сякаш полекичка слезе на земята. След химна следваха други музикални номера, изпълнявани с голяма вещина и майсторство, някои от които бяха от Учителя. След това завесата се спусна и никой не се сети да ръкопляска - или пък не смееше, защото ясно чувствуваше, че след такава възвишена музика ръкопляскането би прозвучало като светотатство.

В душите на всички още се отекваха последните струи от мелодията, когато завесата отново се вдигна. На сцената имаше само едно пиано. След няколко минути излезе Величков, малко блед и тревожен, придружен от младо момиче, може би 22-23-годишно. Момичето имаше меки кестеняви очи, коси - също кестеняви, които, причесани гладко назад, й придаваха особена красота и благородство.

И двамата се поклониха ниско на Учителя, след това - на публиката. Очите на Величков като чели търсеха из множеството очите на някого. След миг те се спряха върху Марта, после върху Павел. След това той наклони главата си върху цигулката.

- Какво ще свирят? Не разбрах - пошепна Павел на Марта.

- «Рапсодията» от Учителя.

Павел поблагодари и се заслуша. В залата имаше такава тишина, сякаш беше празна и само бяха там, на сцената, цигуларят, който свиреше и пианистката, която му акомпанираше.

Когато завърши Величков, настана абсолютна тишина, а следния миг се отрони една всеобща въздишка от гърдите на всички - сякаш отново се връщаха в този физически свят, след като са били в някакви възвишени светове.

След Величков свириха квартет-две момичета и две момчета. После едно младо момиче, с очи, сияйни като звезди, изпя «А бре, сине» от Учителя. След това следваха стихотворения, декламирани от авторите им.

Павел и Марта трепнаха, когато на сцената излезе Ян, придружен от малкото момиче, с което Марта знаеше, че се обичат. Те стояха двамата тъй млади, тъй хубави, с очи, изпълнени с блясък и страни, поруменели от вълнение, че очите на Марта не можеха да им се нарадват. Тя видя как двете млади глави се наклониха да поздравят Учителя, как леко кимнаха на всички гости и как после очите им проблеснаха по-силно, когато видяха нея и Павел и как леката усмивка направи руменината да цъфне по-ярко на бузите им.

- «Идилията» от Учителя - повтаряха някои около Марта и тя разбра, че това е, което ще свирят Ян и приятелката му.

Когато засвириха, сърцето на Марта преливаше от радост и ги гледаше с очите си, с душата си, със сърцето си. Стори й се това най-хубавият миг от живота й - сбъдната мечта от толкова години - да види Ян израснал.

- Скъпият Ян - прошепна си полугласно тя - скъпите деца!...

- Каза ли нещо? - попита я тихичко Павел

- Ах, Павел, нали и двамата са толкова мили? Те се обичат...

- Така ли? - трепна леко Павел. - Ах, Боже мой, но те са толкова млади!

- И затова може би обичта грее в тях като слънце и се излива през очите им.

Когато спряха да свирят, на Марта й се видя толкова малко... би искала да ги слуша още, още...

Следваха други номера: разказ от едно момиче, в който се разказваше една случка през опитните разпуси. После имаше малка хумористична сценка, която представляваше пияница, който е решил да се откаже от виното. На масата пред него има две чаши: едната - с вино, другата - с вода. Той вдига чашата с виното и сам си говори: «Цели двадесет години слугувах на тази чаша - виното, сега то ще ми слугува, а аз ще стана господар» - оставя чашата и вдига чашата с вода и пие от нея. Това се повтаря няколко пъти, после става, заплаща на кръчмаря за виното, който го гледа като гръмнат - никога не очакващ подобно нещо. След това се усмихва към публиката, сваля си шапката за поздрав и си излиза.

Цялата зала се раздвижи развеселена. Тази лека хумористична сценка, изпълнена с невероятна естественост и простота, като че ли внесе в сърцата и душите на всички някаква лека, свежа струя и весело разговаряха.

След още няколко кратки номера оркестърът пак свири и забавата завърши.

Всички си тръгнаха пешком за към подслонните домове, тъй като беше още рано и времето беше много приятно.

-----------------------
[1] Заглавието е от съставителя на «Изгревът». Описанието на концерта е истинско, но предадено чрез литературни герои в романа. Случката е истинска, вярна и точно описана. Така са протичали концертите на Изгрева, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)