11. СЪБОРЪТ 1912 год. И БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

В навечерието на събора 1912 г., към края на м. юли чувствам, че един след един старите братя не се виждат по нашите съборни пунктове, не идват в кафенето, кантората на брат Пеню не се отваря и т.н. Брат Стоименов ми бе казал, че ще излезе в отпуска навън от Бургас. Останал почти сам, занимавах се - след работа разхождах се до морето из пристанището, ходех до края на вълнолома и се любувах на безкрайната водна шир. Вечер се прибирах в квартирата си и усилено четях Библията, която за няколко месеца си бях поставил за задача да я прочета открай до край.

Разбрах от някого, че братята и сестрите са вече в Търново, дето на 6 август се откри от Учителя събора на Братството.

Ето, че към 10 число получих картичка-изглед от Търново, изпратена ми от брат Иван Гарвалов. След още 10 дни получих друга картичка от брат Т. Стоименов с изглед от Рилския манастир. Скоро започнаха да се връщат някои от братята с по- малко отпуск, докато най-после си дойдоха всички. Значи, Стоименов беше ходил от Търново до Рилския манастир.

Преживяването на събора оставаше достояние само на ония, които са присъствували. На нас съобщиха поздрави и започнахме, и редовните си събрания. В разговорите с братята се долавяше, че знаят за важните събития, които България има да преживее. Бяхме в навечерието на Балканската война. Трябва да подчертая, че у всички братя цареше голям патриотизъм, че България трябва да стане велика, да вземе Македония, Тракия и всички земи населени с българи. Идеалът на Сан Стефанска България бе израз на това величие. Това състояние на всички ни беше не от пропагандата, която вестниците водеха. По-скоро тия братя патриоти имаха някакво обещание отгоре, велика България да отговаря на великото дело, което се извършваше сред българския народ - делото на Учителя.

В това време връзките ми с нови братя се увеличаваха, от които най-паметна бе тази с Минчо Сотиров. Тогава той и семейството му живееха в гр. Созопол, той често идваше в Бургас, като гостуваше на брат Стоименов. Тогава той имаше чин капитан и беше началник на граничната служба на гр. Созопол. Върхът на напрежението сред българския народ бе обявената на 3.IX.1912 г. обща мобилизация. Това значеше: Остави всяко друго занимание, уреди най-неотложните си работи и за 24 часа се яви в казармата. Подобно въодушевление, което съм наблюдавал в ония дни, не съм виждал друг път. Братята в Бургас почти всички останаха в казармата, защото бяха на такива чиновнически служби - в пощата, в железниците и др., които освобождаваха от мобилизация. Само брат Пеню Киров бе засегнат, но и той остана в Бургас, в местната опълченска дружина. Лично неговото обучение във войската не бе никак благоприятно. Мълчаливо негодувание от ограничените порядки съществуващи там. Често съм го слушал да казва: „Не искам да видя, нито да слушам за жълто копче и червено парцалче". Това са жълтите копчета и червените пагони. Тези опълченци често маршируваха из града и ги караха да пеят „Пушка пукна ягодо". Още една неприятна работа за брат Пеню.

Изпратихме близките и познатите си да воюват. Банката, в която работех, прекрати голяма част от работата си и чиновниците бяха мобилизирани. Към мен също замириса на военна служба. Вземам отпуск за неопределено време и се отзовавам при майка си в Сливен. Нито там, нито в Ямбол ме намериха в наборните списъци и така чиновниците ми казаха, че ще ме имат предвид идната година. Пребиваването ми в Сливен продължи повече от 2 месеца. Братският кръжок там функционираше, колкото може. Събранията бяха редовни, макар че ръководителят на кръжока брат Добрев беше повече зает с казармата. Все още царуваха църковните песни, кандила и връзките с църквата.

Началото на м. декември 1912 г. получих писмо от Бургас, че там живота и работите си текат редовно, и се чудят защо аз не се връщам да си поема работата. Веднага се сбогувах с домашните, взех влака и се завърнах в Бургас. Действително в банката имаха нужда от мен, защото останалите тогава двама чиновници също имаха нареждане да заминат за фронта. Наскоро останаха само двама, с престарелият ни директор - той да направлява малкото операции, които се явяваха и аз да ги оформявам счетоводно. След около месец, два, от централното управление на банката поиска да изпратим баланса за 1912 година и това ми бе първото кръщение в областта на счетоводството.

Братството в Бургас го намерих така както го оставих. Събираха се, ходиха си на гости, следяхме политическите събития. Въодушевлението от успехите царуваше в душите на всички - Велика България като символ. Компанията ни с брат Стоименов бе увеличена с още един член - брат Боян Боев. Оттогава датира познанството ми и приятелството ми с него. Идването му бе пак във връзка с войната. Гимназията в Панагюрище бе прекратила заниманията си, а него като учител го бяха задължили да се яви на военна комисия в родния си град. Заедно с брат Стоименов се явяваха няколко пъти на такива комисии и най-после с ликуване си съобщиха един на друг, че са чули да казват думата „негоден". Това значеше - вън от казармата. Скоро осмислихме, че вечерите си, които прекарвахме заедно, като започнахме и изкарахме 12 урока на първата част на стенографията. Това беше по предложение на брат Боян Боев.

Той си замина пак за Панагюрище тъй като възстановиха заниманията в училищата. Уроците по стенография продължих сам по учебника на Тодор Гълъбов.

Сестрата Величка Стойчева много старателно си е преписала всички беседи държани от Учителя в Търново. Те са били стенографирани от брат Гумнеров и след дешифрирането им са изпращани в градовете, в провинцията. Слушах често да се говори с брат Стоименов, дали са вече готови, или не - кой кога ще ги препише и т.н. Така и сега след събора на 1912 г. беседите дойдоха, преписах си ги, и се възхищавах от знанието дадено от Учителя. Бях разбира се скромен и никога не проявявах любопитство спрямо тия беседи. Надявах се, че един ден и мен ще ме допуснат на събора ще слушам и аз ще се ползвам.

Задоволявах се да си държа бележки на беседите на Пеню Киров, които вписвах в една нарочна тетрадка.