Казват, че няма Господ. Аз пък казвам, че има. Ето как разбрах, как се уверих, че има Господ.
Воденичен камък ми беше легнал на гърдите. - Тежко ми е. Едва дишам. Търся в съзнанието си близки, приятели, познати. Търся човек, който да повдигне товара ми. Няма. С просто око търся, с бинокъл търся. Няма. Изведнъж ми мина през ума идеята да викам Господа. Ако има Господ, ще ми се обади. Ако няма, нищо не съм изгубил. И чудо. Ето как стана чудото. Извикал-неизвикал и Господ пред мене. "Какво има?", ме пита. "Така и така, Господи", Му казвам. - Издраха ми се краката от циганските тръни - от мъчнотиите в живота. Моля Ти се, изпрати ми подходящи обуща, подобри ми условията на живота, че... жена, деца. Премахни циганските тръни от моя път."
Взех крилцата, сложих ги на раменете и полетях, фантазия, радост. Не бях като че ли на земята. Аз весел. Домът богат и весел. Всички хора доволни. Бях из света на приказките от "1001 нощ". Чудо. И ето насреща един добър мой приятел. "Какво е станало? Защо си така радостен?", ме пита още отдалеч. Разказах му за моята среща с Господа и за подаръка, който получих и той, уж ми повярва, уж не ми повярва, но погледна двете торби, с които се беше натоварил и каза: "Дай торбата".
И докато аз измъкна торбата от джоба (нали сега всички носят торби), той ми изсипа цял куп от приказки: че тази вечер жена му била дежурна да донесе провизии за дома, че без да се досети той накупил още и че тъкмо се безпокоял как ще се справят с тези двойни дози, ето ме, аз насреща. И раз-гънал-неразгънал своята торба, той започна да слага от неговия багаж.
Почти го изсипа: два бели хляба, че масло, че сирене, че зеленчучи и консерви... затежа ми. "Стига", казвам, "и за тебе да остане". А една такава приятна тежест изпитвам.
А той доизтърси едната от двете торби и като се изправи, много доволен, каза: "Олекна ми. Твоят Господ хубави крилца ти подарил". И като направи движение, като че слага крилца и на своите рамене, добави: "И тези крилца са ми подарък от твоя Господ. Признавам Го вече и за мой. И тръгвам да подарявам крилца и на другите хора".
Двамата приятели бяха радостни. Една неописуема радост ги изпълваше и те се въодушевяваха, без да разбират причините на това тяхно преживяване. Но полетяха всеки към своя дом. И докато стигнат до там, не остана срещнат човек с отпусната глава, не останаха майки и бащи угрижени. Крилцата-фантазия повдигаше всички в един близък, радостен свят, а ръцете споделяха своето с всеки срещнат. И всеки срещнат, и всички срещнати повтаряха: "Благодарим Ти, Господи, за чудните крилца".