9. ДЕТСКИ СПОМЕНИ

Започвам от Гюмюрджина, където съм родена през 1915 г, 12.VIII. Било е сряда, 11 ч. преди обед. Имало е умуване по името ми, но се спрели на Надежда. Е, тази Надежда или Пежото, както ми е казвала майка ми тогава, понеже майка ми е завършила френския колеж и Пижон значи на френски гълъб. И по за кратко Пижо. Така, че аз бях Пижон и ми казваха Пижо до късно. По- късно баща ми ми казваше Бижуренчо. Сега, каквото помня от първия ми дом. Помня, че къщата имаше голяма врата с голяма топка в средата и се отваряше така с две крила. Помня едни каменни стъпала отвън и насреща нещо като една река, имаше една гимназия в града и от там гледаха към нас и се смееха едни черни глави, били са негри. Какво са говорили, не помня, но не съм се сетила да питам после нашите, да питам какви са били тези негри. Помня майка ми само от кръста надолу. С една бяла дълга пола, която се качваше по едни стълби нагоре, към втория етаж. Нищо друго не помня за нея. Когато сестра ми Сашка и Линчето и брат ми Славчо си играели на двора често ме поставяли в един грамаден турски кюп в ъгъла и там съм заспивала много често в кюпа. Забравена така, после са ме намирали заспала вътре в кюпа. Аз това не помня разбира се, но това го знам от техните приказки. Също са ми казвали, че са ходили да си играят с куклите си в едни лозя. Имали сме лозя в Гюмюрджина - 6 - 7 лозя с маслинови дървета вътре в тях. Маслинови дървета имало в лозята. Маслините били едри с малка костилка и майка ми ги правела в грамадни шишета - делви и ги скривала под земята, в мазето да се запазят. Също правела много хубави сиропи и също ги слагала под земята в мазето да се запазят. Когато са били веднъж в едно от лозята сестрите ми си вързали куклите на костенурки, които сме имали в лозята и които живеели в лозето. После залисани в играта не са забелязали как костенурките са отвлекли куклите им и те са се върнали вкъщи без тях. Имали сме една слугиня, която била сомнамбул и се катерела по водосточната тръба към покрива. Намерили веднъж шамията й на керемидите. Ходили сме на летуване в Деде Агач на Бяло море. Помня вече една картина, но без подробности, но помня баща ми, със запретнати крачоли и с един дълъг прът да вади октоподи от морето (ловец на октоподи).

Помня това. После майка ми щяла да има шесто дете и при един опит да го махне с помощта на една еврейка Казес, тя се отровила и заедно с детето умира в 1918 г. При погребението първоначално тя била поставена в един ковчег с много цветя. На коя дата точно не знам, но аз съм се качвала на ковчега й върху цветята и те всички са се разплаквали на няколко пъти. Тогава един семеен наш приятел Атанас Иранов, който на времето бил издал един френски речник е бил на погребението на майка ми. Той ме взел от ковчега на ръце и ме завел на разходка докато трае погребението, за да не съм там, защото било голям плач. Голям плач е било, но аз това не помня. През 1918 г. гърците навлезли в Гюмюрджина и баща ми с всички нас е трябвало да напусне къщата на път към гарата с най-необходимите неща. Имали сме една котка, която дълги години ни е изпращала и е мяукала и най-сетне се е качила на покрива да ни изпрати. Това е за Гюмюрджина. Как сме пътували и как сме отишли до Кюстендил не помня, но там сме били до 1924 г. От Кюстендил имам много повече спомени. Живеехме близо до гарата на ул. „Студена" на втория етаж в една голяма къща. Хазаите ни бяха дядо Трифон и баба Василка. Дядо Трифон беше един много хубав старец със завинтени мустаци и ходеше с един голям надут бастун, накъдрен така, на пъпки. Голяма гюрултия дигахме, но те не ни диреха. Веднъж паднах върху една каменна стълба и се ударих и цялата брада ми беше една голяма рана и баба Василка помня, веднага казваше: „Бърже, бърже", веднага взе някакъв парцал „пикни, пикни, чедо, веднага пикни на парцала" и ми го залепи на брадата. И така ми мина раната. Сестра ми Сашка там завърши гимназия. Беше отличничка. Като такава беше писана в тамошния вестник, като й бяха поместили и снимката с една баретка под веждите. Александра Печеникова завършила с отличие гимназия. Тока носеха тогава баретите. Много се смеехме на тази снимка. Мисля, че беше през 1923 г., когато през Кюстендил минали чети - Страхил войвода или Чавдар войвода. Аз не помня, но баща ми беше във възторг, в отлично настроение, хвърляше големи банкноти на масата и казваше; „Деца, черпете се, купете си, каквото искате. Чавдар войвода минава, аз, казва, отивам към Македония, а баща ми е от Щип". Баща ми беше много близък с фабрикантите „Симоне", които имаха магазин за всички вълнени прежди „Симоне". Те често ни канеха у тях на гости. Дъщерята на г-н Симоне Антоанета беше приятелка на Сашка. Синът му Жак беше много близък със Славчо. Имаха едно малко момченце Лулу, то пък беше мое приятелче. И много хубаво си играехме. Запомнила съм у тях една гостна стая, която тъй беше отрупана с килими и мебели, че не може да се мине през тях. Веднъж бяхме поканени на обед. Всички бяхме седнали на една голяма маса, разкошно подредена, сервирана. Между другото имаше една дълга, грамадна чиния с панирани някакви кълчици и много вкусно беше. Но когато баща ми попита: „Какво е това вкусно нещо?" Отговориха: „Кълчици от жаби!" Сестра ми изпищя, аз пък се хванах за устата, но беше толкоз вкусно, че изядохме всичко до край. Симоне имаха фабрика към гарата. Често ни канеха сестрите на крокет. Имаха много хубаво игрище за крокет. Това е една чудно равна площ с бял пясък, със звънчета и вратички по средата. Играеше се с червени чукове и топки. Топките трябваше да минат през тези вратички и да минат през всичките препятствия. Ние малчуганите само гледахме. А ние с Лулу се завирахме в един голям сандък и там се целувахме. Помня, че веднъж беше неделя и всички бяха отишли вече на игрището, а аз с Линчето бяхме закъснели, облечени в червени тиролски рокли, минавахме през поляната и отивахме на фабриката на игрището. Една голяма ливада. На ливадата пасеше едно стадо черни биволи. Много не ги обичам. Вече бяхме близко до фабриката, когато мойта милост отиде при един от биволите и му размаха червената си престилка пред очите. Биволарят ми каза: „Дете, не го закачай, не си махай престилката". Но аз точно затова се ядосах, че не ме поглежда и почнах да махам престилката пред очите му. Може би съм била на пет години. Линчето също ми казваше: „Абе върви бе, не го закачай, не го дразни, ще закъснеем". Не изведнъж бивола изви главата си и ме погледна. Мале какъв поглед. Изтръпнах. Но после изправи опашката си и докато се усетя аз хукнах като стрела напред, а той подире ми. Гони ме. Краката ми не се виждаха, така ми казаха после, така съм хвърчала и съм пищяла щото вратата на фабриката. добре че беше отворена и всички ме гледаха с ужас отвътре, а бивола подир мене грухтял. Същият търчал, мучал. Ама това не се забравя. Още виждах червените му очи. Като съм връхлетяла вътре съм припаднала на земята Голяма суматоха е било. Но било що било. Остана спомен. Повреда нямам. Помня само как мучеше и тропаше след мене и как хвърчах.

В Кюстендил имаше хубава борова гора на баира. Казваше се Хисара Там често ходехме на разходка. Останало ми е в главата - хубавите горски пътеки по Хисара към един резервоар с вода, закрит, но вътре много страшно бучеше. На всеки му ставаше страшно, когато чуеше бълбукането. И заради този резервоар не ми се ходеше на Хисара, защото беше много страшно. Но аз все пак отивах. Случи се в Кюстендил едно нещо, което трябва да кажа, нещо много важно: една седмица баща ми ме извика и ми каза нещо особено: „Е, деца, аз ще се женя! " Ние останахме с отворени уста. „Тя се казва Цанка и е млада и е много хубава, черноока. Сега в неделя ще сключа брак." „А къде ще живеете, попита Сашка? - Къде, тука ли ще дойдете?" „Тука ще дойдем. Тук едната стая ще бъде за нас." В неделя сутринта баща ми отиде на венчавка. Ние останахме да чакаме. Към обед по ул. „Студена" се задава един файтон и спря точно пред нашата врата. А ние се наредихме едно до друго като аптекарски шишета - Сашка, Линчето, Славчо, Милка и аз накрая. От файтона слиза една хубава дама с голяма шапка на главата Хубава беше, но като поглежда извика: „Но, Гошо, та тези твои деца ли са и петте? Ти нали каза, че са три?" Ние се смяхме и така бяхме хубави наредени, че тя не се стърпя и почна да ни милва. Но те си влязоха в определената им стая и тя беше вече втората ни майка, но те моите големите не й викаха майко. Само аз. И така започна живота с втората ни майка. Така моите сестри пак си поеха домакинството, а те не се хранеха с нас. Добре, друго по-забележително помня, баща ми скоро се разведе с Цанка и всеки от нас пое своят път. Тя отишла при баща си, а ние поехме пътя за София. Първо пристигнахме в Княжево и първата ни квартира беше в Бачеви, сем Бачеви. Минаваше се по едно мостче над реката. В двора имаше две къщи. В първата живееха хазаите, а във втората ние. Втората беше на два етажа с много хубав балкон. После Уилка и Сийка дъщерята на Бачеви бяха в един и същи клас и бяха големи приятелки. Ние бяхме във втората къща и я заемахме цялата. Имаше една вътрешна каменна стълба, която водеше към едно салонче, нещо като веранда. Там спеше Славчо. До нашата къща в съседите ни живееха семейства две дъщери - Роза и Викито. Роза беше моя съученичка и ние бяхме големи приятелки и знаете ли какво правехме вечерно време с нея? Имаше една река под нас и ние се топяхме вечерно време с нея и се къпехме. Вечер ходехме по луната и бяхме големи картинки. Късно Викито почина от ТБЦ и много плаках за нея. Веднъж моята сестра Сашка имаше имен ден и беше поканила колеги. Тя работеше в статистиката, сегашната сграда на Министерство на земеделието. Всичко беше готови. Приготвихме сандвичи, питиета, сладка, какво ли не и празника като завърши ние с моята сестра Милка започнахме да разтребваме, започнахме да прибираме и всичко, което беше останало по чашите започнахме да го обръщаме, т. е. да го пием. Милка казваше: „Ще се напиеш", но помня всичко и щом помня значи не ме е хванало съвсем и почвам да инсценирам сега смехории. На двора имаше един дирек. Аз се завързах с една жилетка за дирека. Дойде един и ми даваше да ям крилца от кокошка. А той ме попитваше по горната част на гърба и казваше: „Няма ли още поникване на крилца". Сега се чудя как ме е карал да лапам крилца. Детински щуротии. Но крилца не ми поникнаха. Малко съм ги яла.