16. ЦЪФНАЛАТА ПРАСКОВКА

МАРИЯ РАЙЧЕВА ТОМ 6

През май 1944 година ми предстоеше да замина за село Долни Раковец. Отидох в Мърчаево да се сбогувам с Учителя. Оплаках Му се, че съм недоволна от себе си, дето изпитвам страх от бомбите и се крия. Казах му: „До нас в двора има у едни съседи цъфнала една прасковка. Разперила розовите си вейки към небето,стои на открито като че ли вика: „Ето ме, Господи! Ти ме постави тук да цъфтя. Ето ме! Аз изпълнявам Твоята воля. Тук съм, не бягам!" Учителю, срам ме е пред това малко дръвче. Аз бягам и се крия, а то стои и не бяга." „Не бяга, защото няма крака", беше отговорът на Учителя.

Не знам правилно или не, но си обясних отговора на Учителя с примера от една беседа за отшелника, детенцето и кобрата. Отшелникът е бил свързан с обет да държи ръцете си нагоре. Една майка е била принудена да остави детенцето си самичко за малко. Като за най-сигурно място тя го оставила при нозете на отшелника. Една кобра се приближила, ухапала детето и то умряло. Отшелникът казал: „О, Буда! Ти създаде детето, ти създаде и кобрата. Защо допусна тя да го ухапе?" Буда отговорил: „Аз създадох детето, аз създадох и кобрата, но аз създадох и твоите ръце. Ти трябваше да го запазиш".

Предавам само смисъла на този пасаж от беседата без да го цитирам точно. Заключението, което вадя за себе си с примерите за прасковката и отшелника е, че трябва да се обръщаме към небето само след като сме изчерпали всичките средства, които то ни е дало, за да си помагаме сами. На същата мисъл ме наведе и въпросът, който Учителят ми зададе, когато Му разказвах за прасковката. Той ме попита: „Къде се криете през време на бомбардировките?" Казах Му, че слизаме в зимника. Тогава Той ме попита: „Нямате ли по-добро скривалище?" „Нямаме." Той замълча. След малко долових с обонянието си дъх от цъфнали праскови. Разбрах, че трябва да бягам от този ден. Така и направих - евакуирахме се на село тутакси.