36. НЯКОЛКО ДУМИ ЗА УЧЕНИЧЕСКИТЕ ГОДИНИ

НА УЧИТЕЛЯ

В селото, в което учителствувах 17 години - Каменна река имаше евангелисти. Те си имаха църква и проповедник. От време на време ги посещаваха пастори от София и други по-големи градове на България за съживи-телни събрания, както ги наричаха те.

Веднъж дойде един пастор от София - пастор Цветанов. Моите селяни, които ме ценяха и надценяваха му говорили за мене и той пожелал да ме посети и да се запознаем. Доведе го местният проповедник.

На масата си имах големия портрет на Учителя, който на времето вестник „фар" беше го разпространил.

Щом влезе в стаята пасторът извика: „А, г-н Дънов, моят съученик, моят добър съученик."

Поканих ги. Седнаха.

„Искате ли да чуете нещо за вашия Учител, Неговите ученически години?" Разбира се, разбира се, с удоволствие", казах аз зарадвана. „Ние бяхме съученици в Свищовската американска гимназия и пансион. Бяхме в един клас и живеехме в една обща стая с много ученици. Той беше много добър и способен ученик, но най-силен и ненадминат беше в проповедта. Нас ни готвеха за евангелски проповедници-мисионери и затова имахме и час, в който изнасяхме проповеди върху някой стих от Евангелието или Библията. Неговите проповеди биваха неповторими - Словото Му вдъхновено, хвърковато. Всички обичахме да Го слушаме.

Той свиреше много хубаво на цигулка. Имаше навик да става всяка сутрин в три часа и тихичко със сурдинка да свири - така тихо, че никого не будеше. Аз съвсем случайно съм се събуждал понякога и съм Го виждал и чувал. Свири леко и унесено, лицето Му цяло в светлина и заляно в сълзи.

След това излизаше вън от града на един хълм, на който имаше люлякова горичка да посреща слънцето и се връщаше за учебните занятия.

След завършване на училището пътищата ни се разминаха. Преди няколко години, обаче, на един конгрес на евангелските пастори и проповедници в Плевен, Той дойде. Като ме видя, сложи ръката си на главата ми и каза: „Ето един истински пастор, един истински служител Божи."

Тези последни думи пастор Цветанов изрече с видима гордост и радост. Значи той ценеше Учителя.

Та за кого ли Учителят не беше гордост и радост от онези, които се бяха докосвали до Него и бяха опитали Неговата Любов, Мъдрост и Благост.

Спомням си когато държеше беседите си на „Оборище": Връщаме се от беседа понякога с трамвай, а много често и пеш. Учителят с неколцина души от двете Му страни в една редица върви - и не върви, а лети. И ние: аз, Бучка и Олга Блажева, които тогава гостувахме у леля ми, а тя живееше близо до ул. „Опълченска", вървим на втората редица зад тях, силим се да ги догонваме.

Често пъти тогава срещахме хора, които Го познаваха, те се спираха да ни гледат: млади, хубави, енергични и най-хубав, и най-енергичен Той. Сочеха ни с Интерес. „Дънов. Дънов. Дъновисти." Тогава ми израстваха крила, крила от гордост, радост и щастие.