113. УЧИТЕЛЯТ. БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРИНЦИП В ДЕЙСТВИЕ
Моите опитности са неразривно свързани с Школата на Учителя, която преминах при него. С онези от учениците, които можеха да разбират повече
и правилно, които притежаваха също и моралните възможности за приложение на онези принципи и сили, които урокът изискваше, то Учителя се занимаваше повече с тях. Той работеше по строго определена вътрешна само нему известна система свързана с беседите, които движеха общия ход на Братството, а също работеше и частно с отделните личности. Всяка отделна душа си има свой път, специфичен път и Учителят я ръководеше по метод отговарящ на специалния дух на нейното индивидуално развитие. Учителят правеше разлика между индивидуалност и личен път. Той казваше: „Всяка душа в Божествения свят си има своя индивидуалност, а личния път е човешкият егоистичен живот", За всеки човек Учителят имаше свой подход, той не беше негов, но подхода идваше съобразно това кой бе застанал пред него, от къде идваше този човек и каква задача имаше да разрешава на земята. И опитността на всеки ученик бе строга специфична и индивидуална за него и тя не се повтаряше при други случаи и с други ученици. Когато Учителят ни даваше някоя работа да му свършим имахме го за чест и се чувствувахме много радостни. Веднъж той ми възложи задачата да му наредя книгите в библиотеката. Аз бях неизказано щастлива. С голям мерак започнах и в работния си ентусиазъм триех с парцала всяка книжка от всички страни независимо дали бяха прашни или не. Изведнъж, о ужас за мен измежду книгите изскочи една голяма черна хлебарка. Аз изпитах такава голяма погнуса и отвращение смесено със страх, че дори и изкрещях и мигом напуснах работата, която той ми беше посочил. Побягнах на двора пребледняла и разтреперана. На плочника пред къщата Учителят приказваше с един брат. Приближих се до него без да имам кураж да проговоря. Той усети моята тревога, обърна се и ме попита: „Какво има?" „Там в книгите има хлебарки", казах аз. Той нищо не ми отговори и продължи разговора си с брата. Аз погледнах, огледах се и леко се измъкнах и си отидох у дома. Не посмях да се върна. Та него ден се провалих. А преди няколко дни бях изявила желание да свърша някаква особена работа за Учителя, дадоха ми я и аз не я свърших. Вървя и си спомням как Учителят преди няколко дни ми каза: „Похвалиш ли се за нещо, че го можеш и умееш веднага ще те турят на изпит. Затова пазете се от такива ненавременни изказвания". На другия ден сутринта аз се престраших и отидох отново да си довърша работата с книгите. Учителят влезе при мен с една паничка до половината напълнена с мед от нашите кошери. Сложи паничката на пода и приклекна до мен. Аз започнах да вадя книги от етажерката и още след втората книга изскочи една тлъста, голяма хлебарка. Аз подскочих в страни и извиках уплашено. Учителят съвсем спокойно взе с два пръста хлебарката и я сложи в меда. Хареса ли й меда не зная, но след минута две излезнаха от книгите още три-четири хлебарки и се насочиха към паницата с мед и за моя най-голяма почуда влезнаха вътре. Учителят ми подаде паницата и ми нареди да изляза вън в гората и да изхвърля и меда, и хлебарките, което и направих. Върнах се, измих чинията, после си довърших работата с чистенето на книгите, обадих му се и си излезнах. Чак тогава ми олекна, разбрах, че ми беше дадено да разбера, че и чистенето на книгите на Учителя в библиотеката му не бе лесна работа и тя бе свързана с разрешаване на задача - похвалиш ли се, че можеш и умееш ще те сложат на изпита. И тогава му мисли.
Много пъти се стараехме онези, които са около него да се приближаваме много близо до него и да бъдем всички около него. Това не бе възможно и понякога това наше стремление довеждаше до сблъсък между сестрите, най-вече между тях понеже те бяха две трети от състава на Изгрева. След един такъв сблъсък и скандал между две сестри той веднага отговори на този проблеми: „Кой е най-близо до мен? Който чете беседите и Словото ми, той е най-близо до мен понеже се свързва с Божествения Дух, който е говорил чрез мен". По този начин той разреши един кардинален проблем не само на съвременниците на Учителя, но на нас, които бяхме около него и понякога се скарвахме кой да бъде по-близо до него. Той разреши този проблем също и за бъдещите поколения, които ще дойдат. Те няма да заварят Учителя, снимките направени с него по време на Школата няма да им говорят нещо, ще виждат само образи на човеци и на един възрастен човек с брада, т.е. образа на Учителя. Но онези, които четат беседите и това Слово влезне в тях това е сигурен контакт с Духа, който е говорел това Слово, това е връзка с Божествения Дух и с Учителя чрез когото бе дадено това Слово. А когато Божественият Дух се изяви като принцип то той се явява като Учител на човечеството. Затова той веднъж каза: „Аз не съм дошъл на земята да съдя човечеството, но да помагам на нуждаещите се".
Имаше моменти когато той вършеше велика и незнайна работа от голям мащаб за човечеството. В такива случаи той се уединяваше, никого не приемаше, защото изнасяше голямо страдание и минаваше през мъчението на земята. След като си свършваше работата и след като излезеше от такова състояние Учителят се явяваше пред нас с голяма светлина и вдъхновение, усмихнат и лъчезарен. Любовта на Учителя повдигаше, освобождаваше човека от всичките унижения на света, той се чувствуваше истински човек със свобода и с права да изнася тази свобода на духа. Всеки един от нас се чувствуваше като дете, което расте под нежната грижа на своят баща и майка, А от друга страна светлината на Учителя смиряваше човека, а пред величието на Божествения свят той се чувствуваше малък слаб, дори и грешен. Над всички хора даже и над твоя възлюбен на земята седи Бог. Ето защо високият идеал, истинският възлюбен на човека това е Бог и Учителят, който ни води по най-верният път към Бога. Защото последният извод от земният живот е, че човек в края остава сам с Бога от когото черпи всички сили и блага на живота и остава сам със своя Учител. Любов Светлина и Сила човек може да получи само от присъствието на Божествения Дух в него. Изкуството на живота седи в това като обичаш хората сърцето ти да принадлежи на Бога. Само така човек може да направи допир със света и да се запази и съхрани. Защото всеки допир със света за мен бе катастрофа по всички линии, затова трябваше да се върви нагоре и нагоре. Напред в Любовта безгранична на светлината. Първите стъпки на детето са несигурни, то често пада и се удря, но става и тръгва. Та сега само едно е важно - да пази човек връзката си с Бога. Това е път на ученика и никога не трябва да нарушава тази връзка.
Учениците, та дори и хората са разделени на две категории: едни у които личността доминира - те проповядват Божественото, за да привлекат хората не към Бога, а към себе си. Те искат чрез Божественото да накарат хората да ги ценят, лично тях като личности и да се възползват от това за ко-ристолюбиви цели. Втората категория са у които стремежът към Бога и Учителят доминира. Те привличат хората, за да ги приобщят към Бога и Учителят и да събудят у тях стремежа не към себе си, а към Бога и Словото на Учителя и да ги въведат в пътя на Словото. Тези хора са малцина и техните дела са праведни. Всички ние сме много малки пред величието на Учителя трябва да гледаме към него със смирение, благоговение и преданост. Учителят - това значи, че в него живее безграничния Божи Дух, който се е самоограничил, за да помогне за духовното издигане на неговите малки братя. Учителят работи с петте Добродетели на Пентаграмата, която той бе
дал. В този път всичко му е позволено. Той има свободата да постъпва с учениците си по всички методи, както в даден случай намери за добре. Той прави връзка с учениците си и се самоограничава доброволно като изпълнява по своя воля всички задължения, но са ограничава вътрешно, но всъщност е абсолютно свободен. Учителят каза: „Аз мога с когото и да е от вас да прекъсна напълно връзките си, които съм направил с вас само за пет минути. Това е пътят на Бога, който се е самоограничил за благото на малките си братя. Няма по-светло и чисто име от името Учител. Ето защо отношенията между Учител и ученик са чисти и святи".
Школата на Учителя от вън това е светът в един малък мащаб, който съществува с всички негови проблеми и противоречия. Ние бяхме поставени там и преживяхме една епоха пълна с бурно и динамично развитие по всички посоки. Какво видяхме там? Най-първо учениците трябва да видят, да добият представа за светлата картина на новия живот. Това е изработване на техния идеал. Те трябва макар и от далеч да вдъхнат лекия дъх, който носи зората на новия живот. Затова Учителят казва: „Пътят на ученика е като на зазоряване". Ние имахме възможността да усетим това вътрешно в присъствието на Учителя от аурата му, която идваше от неговото духовно излъчване като имахме привилегията да го видим физически, да целуваме десницата му и то-за негово духовно излъчване отваряше у нас нови хоризонти, защото прос-зетляваше се у нас съзнанието и за един нов поглед към живота, започващ не само с едно усещане, с едно възприятие, а с едно живо изживяване на духовно общение с Духът, който бе в него, т.е. с Божия Дух. Тук беше нашата привилегия да бъдем в тази епоха с него. Тази привилегия бе дадена на малцина, защото мнозина бяха около него, но малцина го видяха, познаха го, те бяха също познати и признати от Духа чрез посвещение. Посвещението на човека започва чрез пробуждането на съзнанието му. В новата епоха не се кръщава с вода и да се търси реката Йордан. Времената сега са други -посвещението започва с кръщаването с Божествения Дух, т.е. влизането на нова светлина и пробуждането на съзнанието ти. След това учениците трябва да слезнат на земята и да се изправят с цял ръст пред огледалото на своят личен човешки живот. Да преценят от къде идват, на къде отиват, с какво разполагат за работа след като са дошли на земята. От там насетне започва Школата, т.е. работа върху себе си и съграждане на един истински характер, Този характер означава, че човек може да разполага със силите и възможностите си, които са вложени в него, за да изпълни волята на Учителя, за което е дошъл на земята. И от тук започва ученичеството - път на служение на Бога. Веднъж Учителят ми каза по един повод: „Направи доброто и го забрави". А после след миг продължи: „В мене има една черта, която е по-силна от мен - аз съм винаги на страната на слабите". Да, това означаваше, че Божественият Дух в света, в своята изява бе множество и като множество се доближаваше до всички големи и малки и понеже Учителят работеше с малките величини на земята затова бе винаги на страната на малките и слабите, отхвърлените, унижените и оскърбените и чак там в тази немощ на слабите се виждаше величието на Духът Божий. Има една такава формула „Бог не е в Слово, а в Сила Божия".
Един пример с една сестра - Василка от Варна. Тя беше слушала дълго време много неща за Учителя и това бяха разкази на първите приятели когато Учителят им се изявяваше чрез Дух и чрез Сила и опитностите на първите приятели граничеха с библейските чудеса. Ние заварихме тези приятели, които ни разказваха такива опитности, че ние ги слушахме с отворени уста, очи и уши. При един такъв разказ сестра Василка, казваше: „Аз съм неверник Тома" и все чакаше момента и времето да се случи нещо, което да бъде само нейно, за да може от неверни Тома да стане на верующ Тома, А това означава да се сблъска и да се срещне с една истинска опитност от живота на Учителя. И така тя дошла на Изгрева през време на един от съборите, седнала на един стол, слушала беседите на Учителя и от време на време си мислела така: „Е, много хубаво говориш, Учителю, но аз искам да ти вярвам, но нищо не мога да сторя, не мога да ти повярвам, а искам". И така както Учителя си говори и както ние седнали на столовете в салона слушаме и записваме, то изведнъж на сестра Василка й се отварят очите. Или казано на образен език - люспите от очите й падат, т.е. падат люспите на обикновеното физическо зрение, изведнъж тя започва да вижда по друг начин, на нея й се отварят духовните очи и тя вече има духовно зрение и вижда Учителя, че там на катедрата той се е превърнал на едно огнено кълбо голямо, на два метра в диаметър и трепти и излъчва светлина като слънце, а образът му е същият и едновременно говори по същия начин, на същите хора. Тя вижда как целият салон е осветен от неговата светлина. Косите му са като слънчеви лъчи, които идват от безкрая и всички са в светлини, обагрени в различни цветове, а светлината излиза от лицето му, от тялото му и всичко трепти по един особен начин. Сестра Василка се сепва и мисли, че това е някаква измама на очите, търка си очите, да не би да е задрямала, да не би да е заспала, започва да се щипе ту оттук, ту оттам, за да се събуди. Но вижда същата картина, а през това време Учителят спокойно си говори беседата и спокойно я гледа все едно, че няма нищо. Сестрата се оглежда наляво и надясно и вижда, че другите го слушат, записват си и се убеждава, че те не виждат това, което тя вижда. Това видение е продължило много време, но по едно време отново се спуска една завеса пред очите й, картината на слънцето се закрива и тя започва да вижда Учителя така, както го е виждала всякога. Тя отново си казала: „Абе това, което видях, това е само халюцинация". Но след няколко минути тази завеса отново се вдига и тя вижда същата картина на светещото слънце, идващо от Учителя. Това нещо се повтаря три пъти. Но в това време Учителят гледа право в нея и леко се усмихва. Свършва беседата, всички излизат на вън, тя се приближава към него и казва: „Учителю, видях слънцето във вас. Вие ли бяхте това?" Той се усмихнал и казал: „Не бях аз, но Духът бе Истият. Неверни Тома ли си още?" Сестра Василка навежда глава и иска да целуне десницата му. „Не, Учителю, видях ви в Дух и в Светлина. Какво повече мога да искам? Вие сте моят истински Учител". Ето така разказах една от опитностите в Школата на един от учениците, който позна Учителя чрез Дух и чрез Истина.
Аз съм пред Учителя на разговор.
„Трябва да се научиш да любиш. Ти си още в предисловието на Любовта. Когато за един миг Любовта те посети, то е момент, който никога няма да забравиш. Ти ще почувствуваш тогава такова разширение, че ще се слееш с всички същества и ще искаш на всички да дадеш и да им направиш добро. То ще остане за тебе като една любима мечта: най-много за нея ще мислиш, ще я пазиш свято и никому няма да говориш за нея, но тя ще ти дава най-голямата сила и живот. Ако я повериш на другите те ще те сметнат за смахната, но за теб тя ще осмисля живота ти. Любовта на земята може да се осмисли със слънцето, с неговата светлина, неговата топлина и с живота който излиза от него, за земята и за всички живи същества."
