256. НАЙ-ВЕЛИКИТЕ ХОРА - НАЙ-МНОГО СА СТРАДАЛИ!
ТЪКМО СТРАДАНИЯТА СА ГИ НАПРАВИЛИ ВЕЛИКИ!
Събуди се за миг, и пак отново забълнува неясно. Само едно се разбираше: „Револвер, револвер... Дайте ми револвер, да сложа край на това безсмислено съществувание!”
И на вратата се зачука силно. Андрей дълго не разбираше дали наистина се чукаше, сънува или бълнува. Трудно, като отдалече се върна, запита тревожно:
- Кой чука?
- Защо крещиш и викаш сине, изплаши ни! Вече десет минути чукам, бълнуваш револвери!... Защо когато дойде не ни каза, че си налудничав, не щях да те взема за кираджия? Вече цяла седмица не съм те виждала! Стани, стани, плати ми наема, защото и аз имам нужда, пък си излизай.
- Махай се дърта вещице! Не пари, а олово още сега ще ти дам! Махай се, остави ме да умра!
Старицата умълчана се отдалечи. И нов вихър грабна Андрей:
„Аз черният поет, роден да носи смърт.
…………………………………………………….
По сред мълчанието черно и ужаса разлян далеч.
……………………………………………………..
А гарвани в съня ми към мене прелитат с грак,
тялото ми студено да ръфат с хищна злоба.”
Зъбите му затракаха от студ! Стана, взе от пода нечистото килимче и го хвърли върху юргана, над него намета всичко каквото имаше в стаята, легна и задекламира:
- Револвер, револвер, револвер! Цвете най мило! Мизерия! А колко много има хора с безкрайни излишеци!... Не знаят какво да си правят парите!... И пак чу познатия вече глас на Нея: „Нали казах, може и под трамвая!...”
О, смърт, аз не само чувам твоя глас, но те виждам: страшен скелет с коса на рамото! Ти си същата, която тази сутрин излезе из под трамвая... Тогава се страхувах, но сега не. Ти си страшна, но затова пък носиш края на страданията и на безсмисления живот!
- Не философствувай - чу той гласът на смъртта - тръгвай след мене!
И Андрей скочи от леглото си, дълго търси дрехите си, беше забравил, че си легна с дрехите и те сега бяха на него. Погледът му падна на дюлята, крайчеца на която се показваше из под одеялото.
Часовникът на застрахователно дружество „Балкан” отмери два равномерни удара. Дюлята, като че му каза: „Легни си, сега трамвай няма!”...
И още нещо му каза, но той не го разбра. И в същото време се сети за мисълта на Христов: „Велико бъдеще те чака! Можеш да станеш каквото пожелаеш, само от тебе зависи!... Най-великите хора в света, най-много са страдали! Тъкмо страданията са ги направили велики!...”
- Това са глупости и нищо повече! Как мога да сложа край на живота си? Защо да страдам до 5 часа, когато тръгнат трамваите? - И пак: „Велико бъдеще те чака!” - Не, как мога да стана нещо велико, когато досега нищо велико не съм нито направил, нито казал! - Но сети се за един свой съученик, който в долните класове на гимназията беше слаб ученик, а после стана най-силния ученик в гимназията...
Малко по малко, мисълта за самоубийство отстъпваше и накрая той си каза: „Няма смисъл да умирам, ще изтърпя тази нощ... Велико бъдеще ме чака!... Христов не лъже, пък и няма интерес да ме лъже!...”
Зави се през глава. Душата му беше арена, а той зрител и увлечен в импозантното зрелище, заспа. На сън се въртя, много пъти се закашля и на разсъмване се събуди със силна и неприятна горчивина в устата, от която се заизливаха злословия против Христов и Бога. Без да знаеше защо, но тях смяташе виновници за своите страдания. Видя се в краката на Христов, когато го молеше да не го изпъжда. Обхвана го ужас!
- Той щеше да ми унищожи човешкото достойнство!... - И пак старата песен: „Но няма да се самоубия сега. Ще отида утре сутринта и най-напред него ще убия, ще оставя писмо и тогава и себе си ще убия. Да разбере света какви са тези „Святи хорица”!” - Разбира се, той това нямаше никакво намерение да го направи, но душата му търсеше, правеше с всички тези неща мост към живота, защото целта беше Андрей да отиде при Христов. От там насетне всичко щеше да бъде лесно. А той лудо, неудържимо искаше да отиде при Христов, да го види, да види своя осъществен идеал и той да му каже не веднъж, а много пъти, безброй пъти: „Велико бъдеще!...”
Впрочем, всичко във Христов само това му говореше, защото Христов беше откривателят и олицетворението на този велик живот. По този начин Христов на няколко пъти тази вечер, го измъкна от обятията на смъртта.
Андрей дълбоко в душата си чувстваше, че Христов непременно ще го спаси, ще прогони далече от него тази натрапница - смъртта. Андрей беше като войник на първа бойна линия, който знаеше своето минало и настояще. И бъдещето му вече беше определено, решено, но той не го знаеше. В щаба на частта му беше подписана заповед, с която частта му в определен час щеше да влезе в бой. Той и частта му бяха вече пожертвувани, с тази разлика, че Андрей беше решено да живее, защото имаше да свършва работа.
Смъртта вече отстъпваше пред любовта му към Христов. Затова може би си помисли: „Аз винаги мога да се самоубия, това зависи само от мене.’ Това беше достатъчно да отиде при Христов, който не само, че беше пророка на този велик живот..., но той правеше и щеше да прави за неговото осъществяване.
Андрей си спомни и размисли за една картина, която беше наблюдавал: По едно асфалтирано шосе се движеше кола, теглена от два грамадни бивола, а отзад на колата беше превързан за рогата един овен, който не желаеше да върви след колата. Беше на особено мнение, теглеше се назад и настрани, тътреше се по копитата си, които бяха почнали да пушат от търкането по асфалта. А биволите вървяха с присъщата си бавност, приказваха си, махаха с опашки ту на една, ту на друга страна и съвсем не чувстваха, че отзад овена се теглеше, беше на особено мнение.
Накрая Андрей си каза: „И аз се чувствам като този овен. Теглен съм на някъде от някаква невидима сила! Тя е силата на Христов!” -Просветление изпълни главата му, и той можа да се усмихне.
Часовникът на „Балкан” удари 5 монотонни удари.
Андрей си направи сметка: „Остават още 3 часа, когато ще видя Христов.” Сега отвън му беше студено, а дълбоко отвътре топло. Вътре в него имаше една главня, която го топлеше.
Отново заспа, пак сънища, видения, бълнуване, въртене в леглото, закашля се. Събуди се в още по-страшно и отвратително състояние, почувства мокрота под бузата си. Изплашен скочи, запали лампата и ужасен видя по възглавницата си размазана кръв.
- Имал съм кръвоизлив! Свършено е с мене! Туберкулозен съм, и то в последната фаза!
Главата му се завъртя, падна на леглото, но веднага се съвзе, пъхна се под юргана и в унеса си видя се като муха, която летеше в празна стая, и през стъклото на затворения прозорец гледаше красиви гледки - Райската градина. И той - мухата, бръмна и литна към градината, но блъсна се в стъклото и падна на пода. Почувства силни болки в гърдите си, но се съвзе и отново литна към прозореца. Пак се блъсна в стъклото, начука си главата, краката и крилете, и безсилен се строполи под прозореца с мисълта, че ще падне на твърдо, а почувства, че лежи на меко върху една грамада, цяла планина от изсъхнали трупове на мухи като него, които също бяха се разбили в същото стъкло в устрема си към Райската градина. И чу бръмчене като своето. Изправи се на болните си крака и се приближи до побратимата си, която беше без крака и криле. Андрей бръмна и я запита:
- Кой си ти и как си попаднал тук?
- Аз съм Адам, твой и на всички човеци бащата. Живях в тази градина, която се вижда от стъклото на прозореца. Ти и всички знаете моята трагедия, защото тя е и ваша трагедия. Аз бях изпъден. От тогава аз и всички тези, на които труповете образуват тази планина, на която върховете достигат до небето и по цялата Земя, се търкалят костите и крилете им, те всички се борили да се възвърнат в изгубения Рай, но има нещо невидимо, в което се забиват.
Всички търсим Рая, щастието, а намираме страдания, нещастия и свършваме със смърт!
По-нататък сънят продължаваше. Слънцето изгря. В стаята влезе господарят и отвори прозореца. И Андрей, макар със счупени крака, ръце и оръфани криле и подута, превързана глава - литна към градината!
Часовникът на „Балкан” удари 7 удара.
Андрей отхвърли юргана, стана, взе каната да се измие, но тя беше замръзнала. Изчисти си лицето от кръвта. Сви кървавата калъфка във вестник, в друг вестник зави красивата дюля, но му се видя малко да занесе на Христов само една дюля, затова зави още две, и трите пакета постави в раницата, метна я на гърба си и излезе от стаята.
